Прославяне на сергианството и КГБ-Църквата

Патриарх Кирил ежегодно поменава Митрополит Сергий, наричайки го „изповедник“, който „достойно извървя своя кръстен път.“ Той е посветил статуи в негова чест, защитил наследието му като „спасително“ и отхвърлил тези, които го осъдиха, като разпространяващи „лъжливи обвинения.“ Но кой беше Митрополит Сергий? И какво казват светците за него?

Някои защитават Митрополит Сергий като прагматичен лидер, който „спаси Църквата“, приспособявайки се към съветската власт. Твърдят, че той нямал друг избор, че капитулацията била необходима за оцеляването. Обаче светците, които бяха мъчени и разстреляни, защото отказаха да се подчинят на Сергий, употребяваха други думи. За тях Митрополит Сергий беше:

• Отстъпник, извършил предателство на Църквата Христова и най-мъчително отречение от собственото спасение, отречение от нашия Господ и Спасител Сам, според Св. Виктор [Островидов], Епископ Глазовски^[1]
• Предател, чието име трябва да бъде поставено до Несторий, Диоскор и другите страшни предатели на Православието, според Св. Андрей, Архиепископ Уфимски^[2]
• Отстъпник, извършил отпадане от Вярата и отдалечаване от Бога, според Св. Павел, Епископ Старобелски^[3]
• Узурпатор, който нанесе разкол и разруши свободата на Църквата, според Св. Йосиф, Митрополит Петроградски^[4]
• Отвъд поправяне, отдалечил се от онази Православна Църква, която Светият Патриарх Тихон ни повери да пазим, според Св. Кирил, Митрополит Казански^[5]
• Деспот, който е преминал отвъд всички предели на абсолютна, деспотична власт, според същия Св. Кирил, който призова Сергий директно: „Разпуснете Синода си, докато още има време“^[6]
• Провал, чиято Декларация „не донесе никаква полза на Църквата“, докато „гоненията не само не спряха; те се засилиха“, според Св. Йоан Шанхайски и Санфрански^[7]
• В блок с Антихриста, извършил „малодушие и хитрост, равнозначни на отстъпничество от Христос“, според Св. Новомъченик Архиепископ Нектарий (Тревзински) Ярански^[8]
• Толкова опасен, че „дори мъченичеството няма да спаси“ онзи, който се отклони в сергианската ерес, която „признава властта на Антихриста за власт ‘от Бога’“, според Св. Новомъченик Протойерей Симеон Могилев^[9]

Това са прославени светци и свети архиереи, които бяха мъчени и разстреляни, които поставиха името на Митрополит Сергий до най-великите ересиарси в църковната история. Какво може да е направил Митрополит Сергий, за да предизвика такова всеобщо осъждане? И защо Патриарх Кирил отхвърля тяхното свидетелство като „лъжливи обвинения“?

Ядрото на сергианството е потискането на църковното изповедание заради институционално оцеляване. Св. Максим Изповедник посочи това като крайното предателство: „Потискането на Вярата е отричане от нея“ (Синаксар, Януари, стр. 848). Митрополит Сергий потисна изповедта на истината от страна на Църквата, за да запази нейните сгради и бюрокрация. Според мерилото на Св. Максим това не беше запазване; това беше отричане.

Кратка история

Още преди Декларацията Оптинските старци прозряха опасността. Св. Нектарий Оптински, един от последните и най-почитани подвижници на този манастир, предупреди за Митрополит Сергий: „Макар и да се покая, отровата си остана в него.“^[10]

През 1927 г. Митрополит Сергий издаде Декларация, с която обеща лоялността на Руската Православна Църква към съветския режим. Тази глава ще изложи тази декларация изцяло по-нататък. Единственото, което читателят трябва да разбере сега, е, че тази декларация провъзгласи, че „радостите и успехите“ на Съветския режим (атеистичното комунистическо правителство, управлявало Русия от 1917 до 1991 г.) „са наши радости и успехи, а неговите неуспехи са наши неуспехи.“ Но това бе същият съветски режим, който Общоруският събор беше анатемосал едва девет години по-рано, през 1918 г.

Въпросът тогава е: как може някой да изрази такова чувство на приемане спрямо онова, което нашата Църква анатемоса?

За да разберем защо светците осъдиха Сергий толкова сурово, първо трябва да разгледаме какво означава анатема, какво точно Църквата анатемоса през 1918 г. и какво означава да се противоречи на тази анатема.

А. Какво учат светците и каноните

Какво означава анатема

В актовете на Съборите и по-нататъшния ход на Новозаветната Църква Христова, думата „анатема“ придоби смисъла на пълно отделяне от Църквата… предадените на анатема се считат за напълно откъснати от Църквата, докато не се покаят.

— Св. Йоан Максимович, “The Word ‘Anathema’ and Its Meaning,” Orthodox Life, Том 27, март-април 1977 г. https://preachersinstitute.com/2010/02/19/anathema-the-word-and-its-meaning-st-john-maximovitch/

Св. Теофан Затворник, великият руски богослов от XIX век, казва направо:

Анатема е именно отлъчване от Църквата или изключване от нея на тези, които не изпълняват условията за единство с нея и започват да мислят различно от нея… Когато се каже „Анатема на еди-кого-си“, това означава същото като „Еди-кой-си: вън оттук.“

— Св. Теофан Затворник, “What is an Anathema?” Pravoslavnaya Rus, Бр. 4, 1974 г. https://orthodox.net/redeemingthetime/2010/02/21/what-is-an-anathema-bishop-theophan-the-recluse/

Свещеномъченик Серафим (Чичагов) Петроградски, мъченически убит от съветите през 1937 г., описа последствията:

Провъзгласяването на анатема означава отлъчване от Църквата; т.е. от обществото на вярващите, и загуба на благословението Божие, на благата на Царството Небесно.

— Свещеномъченик Серафим (Чичагов), “On the Rite of the Anathemas.” https://orthochristian.com/167892.html

Анатемата от 1918 г. срещу Съветската власт

През 1918 г. Общоруският събор анатемоса съветския режим. Не западен или антируски, а Общоруски събор.^[11]

Защо е важно?

През 1918 г. Православната Църква анатемоса съветския режим и го обяви за откъснат от Христос. Девет години по-късно Сергий обяви, че „радостите и успехите“ на този същия съветски режим „са наши радости и успехи.“ Към 1927 г. тези така наречени „радости“ включваха: над 28 екзекутирани архиереи, повече от 1200 разстреляни свещеници, хиляди закрити манастири, ограбени и разрушени храмове и концентрационен лагер, пълнещ се с монаси и монахини.

Това е, което Православната Църква анатемоса.

На този етап някои могат да възразят: „Анатемата от 1918 г. е била срещу отделни гонители, не срещу съветското правителство като такова.“

Ето как се развива аргументът им: те твърдят, че текстът на посланието на Патриарх Тихон от януари 1918 г. никога изрично не назовава „болшевики“, „комунисти“, „съветско правителство“ или „Ленин.“ Вместо това, казват те, то е адресирано към «безумцы» (безумци) и «изверги рода человеческого» (изроди на човешкия род). Те казват, че анатемата е била условна, зависеща от поведение: гонене на Църквата, убиване на духовенство, конфискуване на имущество.

От строго формален прочит те твърдят, че анатемата е насочена срещу престъпни действия, а не срещу институция. Те казват, че самият Патриарх Тихон се е опитвал да бъде „нравствен, а не политически“, отказвайки да благослови Бялото движение. Следователно аргументът им е, че Църквата осъдила убийства и светотатства, а не политическа система, и затова анатемата от 1918 г. не е срещу съветското правителство.

Тази интерпретация, макар и хитроумна, е неправилна. Защо? Защото самият Патриарх Тихон обясни какво е имал предвид, и затова не се налага да тълкуваме.

През юни 1923 г., докато е под арест и е изправен пред показен процес, Патриарх Тихон подава заявление до Върховния съд на РСФСР (Руска Съветска Федеративна Социалистическа Република), изброяващо неговите „антисъветски действия“ и посочващо като едно от тях анатемосването на самата Съветска власт:

Будучи воспитан в монархическом обществе и находясь до самого ареста под влиянием антисоветских лиц, я действительно был настроен к Советской Власти враждебно, причем враждебность из пассивного состояния временами переходила к активным действиям как-то: обращение по поводу Брестского мира в 1918 г., анафемствование в том же году Власти и наконец воззвание против декрета об изъятии церковных ценностей в 1922 г.

Бидейки възпитан в монархическо общество и намирайки се до самия си арест под влиянието на антисъветски лица, аз наистина бях враждебно настроен към Съветската Власт, като тази враждебност от пасивно състояние понякога преминаваше в активни действия като: изявлението по повод Брест-Литовския мир през 1918 г., анатемосването в същата тази година на Властта и накрая призивът срещу декрета за конфискуване на църковните ценности през 1922 г.

— Патриарх Тихон, Заявление до Върховния съд на РСФСР, 16 юни 1923 г. Публикувано в Известия ВЦИК, 1 юли 1923 г. Пълен текст: https://ru.wikisource.org/wiki/Заявление_патриарха_Тихона_в_Верховный_Суд_РСФСР._16_июня_1923_г.. Също в: Архивы Кремля. Кн. 1: Политбюро и церковь, 1922-1925 гг. (Москва: РОССПЭН, 1997), стр. 285-286.^[12]

Ключовата фраза е безпогрешна: «анафемствование в том же году Власти» („анатемосването в същата тази година на Властта“). Св. Тихон не каза, че е анатемосал „отделни гонители“ или „безумци“ или „престъпници.“ Той каза, че е анатемосал «Власти», Властта, Авторитета: самото съветско правителство.

Това не беше принудително признание, влагащо думи в устата му. Св. Тихон изброяваше собствените си действия от своя собствена гледна точка, обяснявайки защо съветите го считат за враг. Той разбираше какво е направил през 1918 г. и нарече го анатемосване на Властта.

Потвърждаващи доказателства

Обновленческият събор от 1923 г., схизматичният просъветски събор, който свали Патриарх Тихон, също разбираше какво точно означаваше анатемата от 1918 г. На 3 май 1923 г. те приеха решение «об отмене анафематствования Советской власти» („за отмяна на анатемосването на Съветската власт“).^[13]

Съборът прие решение в подкрепа на съветската власт… [и] отхвърли анатемосването от Патриарх Тихон през 1918 г.

— Решение на Обновленческия събор („II Общоруски събор“), 3 май 1923 г. https://dvagrada.ru/wiki/Обновленческий_собор_1923_года^[14]

Това решение няма каноническа сила, но демонстрира как анатемата е била разбирана по онова време: като анатемосване на самата Съветска власт.

Близо петдесет години по-късно РПЦЗ (Руската Православна Църква Зад граница) потвърди и разшири анатемата от 1918 г. През януари 1970 г. Синодът на Архиереите издаде Указ №107, изрично анатемосвайки «Владимир Ленин и прочие гонители Церкви Христовой» („Владимир Ленин и другите гонители на Църквата Христова“) и задължаващ молебни служби с четения от оригиналното послание на Тихон от 1918 г.^[15]

Следователно анатемата от 1918 г. е била срещу Съветската Власт («Власти»), както самият Тихон призна. Схизматичните обновленци разбраха това и се опитаха да я отменят. РПЦЗ разбра и я потвърди поименно.

Владимир Ленин и другите гонители на Църквата Христова, нечестиви отстъпници, вдигнали ръце срещу Помазаниците Божии, избивали духовенство, погазили светини, разрушавали Божии храмове, мъчили братята ни и осквернили нашето Отечество, анатема.

— Синод на Архиереите на РПЦЗ, Указ №107, 9/22 януари 1970 г. Председател: Митрополит Филарет. Секретар: Епископ Лавр. Издаден като протест срещу отбелязването на стогодишнината от рождението на Ленин. Източник: https://amilovidov.ru/en/lyubv/anafema-sovetskoi-vlasti-patriarh-tihon-stoit-v-ryadu-velichaishih.html.^[16]

Указът задължаваше всички храмове на РПЦЗ да извършват молебни служби по време на Кръстовоздвиженската седмица с четения от оригиналното послание на Патриарх Тихон от 1918 г. РПЦЗ разбираше анатемата от 1918 г. като насочена срещу болшевишкото ръководство и изрично назова Ленин, за да стане ясно това, което винаги е било подразбирано.

За справка, ето ключовата част от оригиналната анатема от 1918 г.:

Властию, данною нам от Бога, запрещаем вам приступать к Тайнам Христовым, анафематствуем вас, если только вы носите еще имена христианские и хотя по рождению своему принадлежите к Церкви православной. Заклинаем и всех вас, верных чад православной Церкви Христовой, не вступать с таковыми извергами рода человеческого в какое-либо общение: «измите злаго от вас самех» (1Кор. 5, 13).

С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайнствата Христови; анатемосваме ви, ако само още носите християнски имена и макар по рождение да принадлежите на Православната Църква. Заклинаме всички вас, верни чеда на Православната Църква Христова, да не встъпвате в каквото и да е общение с такива изроди на човешкия род: „Извадете лошия изпомежду вас“ (1 Кор. 5:13).

— Патриарх Тихон, Послание от 19 януари 1918 г.^[17] Пълен руски текст: https://azbyka.ru/otechnik/Tihon_Belavin/poslanie-patriarha-tihona-s-anafemoj-bezbozhnikam/. Оригинална публикация: Богословский Вестник, Сергиев Посад, 1918, Том I, Январь-Февраль, стр. 74-76.

С установеното, въпросът се обръща към самия Сергий. Той знаеше какво е анатемосала Църквата. Той знаеше какво обновленците се опитаха да отменят. И той издаде Декларация, обещаваща лоялността на Църквата към самата власт, от която Църквата се беше отсякла. Светците, които му се противопоставиха, зададоха единствения въпрос, който имаше значение.

„Тогава за какво е Христос?“

Но дали не може да се аргументира, че Сергий просто е бил практичен? Нима такава капитулация не е била необходима за запазване на Църквата?

Свещеномъченик Митрополит Вениамин Петроградски, мъченически убит през 1922 г. преди Декларацията на Сергий, сега прославен като светец, предвиди и отхвърли тази логика. От затвора той написа:

Странни са разсъжденията на някои пастири, може би дори вярващи […], че трябва да запазим силите си живи; тоест, да отстъпим пред когото и да е за тази цел. Тогава за какво е Христос? Не Платоновците, Вениаминците и т.н. спасяват Църквата, а Христос. Точката, на която те се опитват да застанат, е погибел за Църквата. Заради Църквата трябва да не се жали човек за себе си, а не да жертва Църквата за себе си.

— Свещеномъченик Митрополит Вениамин Петроградски, писмо от затвора, 1922 г. https://www.holynewmartyrs.org/veniamin_petrogradskii. Цитирано също в “Panegyric to the New Hieromartyrs,” Orthodox Life, Том 27, Бр. 1 (Януари-Февруари 1977), стр. 40-41

Христос обеща, че вратата адови няма да надделеят над Неговата Църква. Да се твърди, че Църквата трябва да капитулира, за да оцелее, означава да се отрече обещанието на Христос. Това поставя институционалното оцеляване над вярността към Христос.

Църквата е била изправяна пред това изкушение и преди.

Прецедентът на Libellatici

През трети век, по време на Дециевото гонение, някои християни получиха фалшиви сертификати (libelli), твърдящи, че са принесли жертви на римските богове, надявайки се да запазят живота си, без реално да извършат идолослужение. Разбира се, libellatici не бяха принасяли жертва; те просто получиха документи, лъжливо твърдящи, че са го направили.

Въпреки това Църквата осъди libellatici и изиска покаяние преди повторно приемане в Църквата. Следователно дори с цел спасяване на живота на нас самите или на други, отричането от нашата вяра е забранено за християните.

Това е от решаващо значение; дори ако човек не нарушава постулатите на нашата Православна вяра, а просто заблуждава други да вярват, че той, по собствена воля, е отрекъл Бога пред хората.

Няма значение каква причина дава човек за това. Ние не отричаме нашата вяра дори с цел спасяване на собствения си живот.

Самият Христос предупреди:

Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец, Който е на небесата.

— Мт. 10:33 (KJV)^[18]

Разбира се, ако е забранено дори повърхностно да се претендира за отричане от вярата ни заради запазване на живота (в случая на libellatici), още повече е забранено да се отричаме от вярата ни за каквато и да е друга цел, дори ако тя може да бъде запазване на нашите храмове, запазване на възможността ни да ходим на църква, да се причастяваме и т.н. Нашите светци несъмнено никога не са правили компромиси по този начин, нито са призовавали когото и да е да прави това.

Затова е от решаващо значение за православните християни да познават своята история и традиция, за да не противоречат на Църквата, на която вярват, че са се подчинили. Често чуваме в наше време, че компромиси в делата на вярата трябва да се правят по причини, които дори не се доближават до запазването на живота.

Разбирайки всичко това, трябва сега да разберем, че Митрополит Сергий отиде по-далеч от libellatici: той не просто заяви лоялност, докато тайно се съпротивляваше; той публично обеща верността на Църквата на нейните гонители и наложи подчинение. Обаче принципът беше установен преди повече от хиляда години: не можеш да запазиш себе си или Църквата чрез приспособяване към гонителите. Църквата вече е осъдила това категорично.

Това е, което Митрополит Сергий направи, и това, което Патриарх Кирил възхвалява, както скоро ще видим.

Митрополит Сергий не е бил практичен, както Патриарх Кирил ще твърди. Той е бил, според нашите светци, отстъпник заради тези действия. А Патриарх Кирил, противоречейки на нашите светци, нарича този отстъпник „изповедник“, което е интересно име за отстъпник.

Неразбирайки това, Митрополит Сергий мислеше, че капитулацията му спасява Църквата, и изрази толкова.

През ноември 1927 г. делегация от Петроград, начело с Епископ Димитрий Гдовски, пътува до Москва, за да се противопостави на Митрополит Сергий и да помоли за оттегляне на Декларацията му. Професор Иван Андреев, Соловецки изповедник и очевидец-участник, записа разговора:

„Истината не винаги е там, където е мнозинството,“ забеляза Протойерей Добронравов; „иначе Спасителят не би говорил за ‘малкото стадо.’ А главата на Църквата не винаги се е оказвала на страната на Истината. Достатъчно е да си спомним времето на Максим Изповедник.“

„С новата си църковна политика аз спасявам Църквата,“ отговори Митрополит Сергий съзнателно.

„Какво говорите, Владико!“ извикаха всички членове на Делегацията в един глас. „Църквата няма нужда от спасение,“ добави Протойерей Добронравов; „вратата адови няма да й надделеят. Вие сам, Владико, имате нужда от спасение чрез Църквата.“

— Проф. И.М. Андреев, свидетелство от срещата на Петроградската делегация с Митрополит Сергий, 27 ноември 1927 г. Източник: Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman of Alaska Brotherhood, 1982), стр. 99

„Аз спасявам Църквата.“ Това е логиката на приспособяването на libellatici, разголена. Сергий, бидейки маловерен и съмняващ се в думите на Христос, вярваше, че без неговата капитулация Църквата ще загине. О. Викторин Добронравов, който щеше да бъде арестуван и разстрелян заради отказа си, даде единствения отговор, който Евангелието позволява: Църквата не се нуждае от Вас, Митрополит Сергий, за да я спасите. Христос спасява Църквата. Вие, Митрополит Сергий, се нуждаете от Църквата, за да Ви спаси.

Борис Талантов, починал в съветски затвор заради разобличаването на предателството на Московската Патриаршия, изнесе историческата присъда десетилетия по-късно:

И какво спаси Митрополит Сергий с Приспособяването и чудовищната си лъжа? В началото на Втората световна война във всяка област, от многото стотици църкви бяха останали пет или десет, мнозинството от свещениците и почти всички архиереи бяха мъченически убити в концентрационни лагери. Следователно Митрополит Сергий с Приспособяването и лъжата си не спаси никого и нищо, освен собствената си персона.

— Борис Талантов, “Sergianism, or Adaptation to Atheism (The Leaven of Herod),” The Orthodox Word, Том 7, Бр. 6 (Ноември-Декември 1971). Източник: Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman of Alaska Brotherhood, 1982), стр. 468

Забележете, че както libellatici бяха лъжци, Митрополит Сергий справедливо е наречен лъжец, защото точно това е бил.

Сергий твърдеше, че спасява Църквата. Обаче Църквата оцеля въпреки действията на Митрополит Сергий, които продължават да вредят на Църквата и до днес.

Следователно, според Борис Талантов, Митрополит Сергий, лъжецът, не спаси нищо, освен себе си.

Свидетелството на Новомъчениците срещу Сергий

Нека сега разгледаме светците, които отидоха на смърт, вместо да се подчинят на онова, което Сергий беше направил.

Св. Павел Ялтински, пишейки от затвора през май 1928 г., описа какво е станала Сергианската църква:

В дадената църковно-историческа ситуация всяка „легална“ Църква неизбежно се превръща в блудницата на вавилонското отстъпничество от Бога. Не мога да не бъда потресен и наскърбен от гледката на пурпурно прелюбодействащата Църква, защото аз самият, бидейки прелюбодеец и голям грешник, имам голяма нужда от Църквата, която ни прави целомъдрени: Девата, носеща белите одежди на целомъдрието и напълно чистата, непорочна Невяста Христова, която може да спаси мен, великия грешник. Тъй като сергианската църква облече пурпурните одежди на блудницата, чрез това тя стана виновна и престъпна във всичко.

— Св. Павел Ялтински, „Относно модернизираната Църква, или относно Сергиевското ‘Православие’“, май 1928 г. Източник: Orthodox.net, “Hieroconfessor Paul, Bishop of Starobela,” цитиращ антисергианските послания на Епископ Павел. https://www.orthodox.net/russiannm/bishop-and-hieroconfessor-paul-of-starobela.html

Св. Павел написа тези думи от затвора и почина в съветски плен, до края отказвайки какъвто и да е компромис със сергианската църква.

Забележете, че Св. Павел нарече себе си „голям грешник“, имащ „голяма нужда от Църквата.“ И въпреки това той бе откровен срещу църковните лидери, и това е велик урок за православните християни днес, които вярват, че тяхната грешност ги възпрепятства да говорят.

Св. Павел Ялтински, вярвайки се за прелюбодеец и голям грешник, все пак говори и посочи тези заблуди.

Той имаше нужда от чистата Невяста Христова, не от „пурпурно прелюбодействащата Църква“ на сергианството. Тези, които казват „грижи се за собствените си грехове и мълчи“ грешат. Св. Павел се грижеше за греховете си и точно затова не можеше да мълчи.

Много духовни отци и изповедници днес неразбират този въпрос и съветват верните да бъдат мълчаливи пред такова отстъпничество и просто да гледат собствените си грехове. Думите на светия Митрополит Августинос гърмят в отговор:

Защото, за съжаление, духовниците и изповедниците са взели грешна посока. Казват: Трябва да се грижим за собствените си души. Какво прави дяконът в храма, какво прави свещеникът, какво прави архиереят… мълчание (о. Августинос вдига показалеца си към устните).

Аз считам това изказване за сатанинско.

— Митрополит Августинос Кантиотис, Christians of the Last Times (Християни на последните времена), стр. 77–78

Св. Паисий разкрива защо те дават такъв съвет: самите пастири са заспали.

Веднъж попитах един Духовник, който беше активен в обществото и имаше много духовни чеда: „Какво знаете за един богохулен филм?“ „Не знам нищо за него,“ ми каза. Не знаеше нищо за него, а ръководи толкова много хора в голям град. Приспиват хората. Искат хората да бъдат в тъмнината, безгрижни и забавляващи се.

— Св. Паисий Светогорец, Spiritual Counsels, Vol. 2: Spiritual Awakening (Духовни съвети, Том 2: Духовно пробуждане), стр. 51^[19]

Духовник, ръководещ хора в голям град, дори не знаеше какво се случва под носа му. Той не съветваше мълчание от прозорливост; той го съветваше от невежество.

Колко духовни отци днес са еднакво необразовани за екуменизма, военното богословие и еретическите декларации, документирани в тази книга? Или още по-лошо, работят да заглушат и цензурират тези неща, за да държат духовните си чеда и последователи „в тъмнината, безгрижни и забавляващи се“?

Фундаменталната грешка

Св. Виктор Глазовски диагностицира фундаменталната грешка: превръщането на Църквата от съсъд на спасение в инструмент на държавата:

Отстъпниците превърнаха Божията Църква от благодатен съюз за спасението на човека от грях и вечна погибел в политическа организация, която те присъединиха към организацията на гражданската власт в служба на този свят, лежащ в злото (1 Йн. 5:19). Църквата Христова по самата си природа никога не може да бъде каквато и да е политическа организация, иначе тя престава да бъде Църквата Христова, Божията Църква, Църквата на вечното спасение.

— Св. Виктор Глазовски, писмо до пастири, 28 фев/12 март 1928 г. Източник: Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982), стр. 149, 144

Св. Виктор беше изпратен в Соловецкия концентрационен лагер. Той почина в изгнание през 1934 г., без никога да се подчини на Сергий.

Публичните лъжи на Сергий

На 15 февруари 1930 г. Митрополит Сергий направи изявление пред чуждестранни репортери, че „в Русия Църквата не е гонена и че храмовете се затварят по молба на самите вярващи, а не насилствено.“^[20]

Това беше поредната лъжа от Митрополит Сергий, който бе свикнал да лъже. Храмове наистина бяха разрушавани. Вярващи бяха разстрелвани. Духовенство бе изпращано в концентрационни лагери. Сергий знаеше всичко това и казваше обратното.

Борис Талантов документира тази лъжа в труда си „Сергианството, квасът на Ирод“:

В Богоявленския събор в Москва, с кръст в ръце, той излезе с декларация, че никакво гонение срещу вярващите и техните организации изобщо не съществува в Съветския Съюз и никога не е имало… Такова изявление беше не само чудовищна лъжа, но и долно предателство на Църквата и вярващите. С тази декларация Митрополит Сергий прикри чудовищните престъпления на Й. Сталин и стана послушен инструмент в ръцете му.

— Борис Талантов, “Sergianism, the Leaven of Herod,” The Orthodox Word, Том 7, Бр. 6 (Ноември-Декември 1971), стр. 277

Катакомбен документ от същия период улови логиката на това предателство с опустошителна простота:

Докато държавната власт открито обявява битката си срещу вярата и Църквата, Патриаршията създава вид, че не забелязва това, и нещо повече, тя се стреми да убеди всички в обратното. От най-общата гледна точка на човек, който вярва в Христос и Църквата, Тялото Христово, как може да се нарече това, ако не очевидно предателство на Християнската Вяра?! …За да извърши предателство спрямо Христос, не е нужно човек да се обяви за Негов враг; не е нужно дори да Го клевети. Една целувка е достатъчна.

— “Russia and the Church Today,” анонимен катакомбен документ, The Orthodox Word, Том 8, Бр. 3 (Май-Юни 1972)

„Една целувка е достатъчна.“ Катакомбните християни разбираха онова, което защитниците на приспособяването отказват да видят: Сергий не отрече Христос, но приемайки гонителите, заприлича на Юда. Предателството бе извършено не чрез открито противопоставяне на Евангелието, а чрез вид на лоялност към Църквата, докато се служи на нейните разрушители.

Тъй като гонението винаги намира истинските Христови служители, Борис Талантов, който говори дръзко срещу сергианството, бе арестуван на 12 юни 1969 г. и осъден на две години затвор за „антисъветска дейност.“ Това е същата реторика, която виждаме днес. Всеки, който говори срещу нечестието сред нашите лидери, веднага е наречен „анти-“. Сега, след като съветската ера отмина, хората биват обвинявани, че са „антируски“, защото говорят срещу злото.

Талантов почина в затвора на 4 януари 1971 г., без да се отрече от свидетелството си. Неговата дефиниция на сергианството остава окончателна: „Приспособяването е маловерие, неверие в силата и Промисъла Божий. Приспособяването е несъвместимо с истинското Християнство, защото в основата му стои лъжа.“

Св. Андрей Уфимски осъди не само Сергий, но и всички, които го следваха:

Все последователи лживого митр. Сергия — сами преисполнены лжи и лукавства и отпали от правды Христовой, отпали от Христовой Церкви.

Всички последователи на лъжливия Митрополит Сергий самите те са преизпълнени с лъжа и лукавство и са отпаднали от Христовата истина: отпаднали от Църквата Христова.

— Св. Андрей Уфимски, послание от 1930 г. (в отговор на интервюто на Сергий пред ТАСС). Източник: M.L. Зеленогорский, Жизнь и труды архиепископа Андрея (князя Ухтомского); Английски текст също в Orthodox.net, “Hieromartyr Andrew, Archbishop of Ufa”

В същото послание той постави Сергий сред великите ересиарси в църковната история:

Святая Церковь будет с ужасом вспоминать о грехах Сергия и его сподвижников, поставив его имя рядом с именами вселенских лжепатриархов – Нестория, Диоскара и других страшных изменников православия. Когда был изгнан со своей кафедры – еретическим императором – святитель Афанасий Александрийский, то, разумеется, нашлись архиереи, которые с полной готовностью исполнили все беззаконные веления царя. – Этих архиереев св. Афанасий называл не епископами, а катаскопами (т.е. царскими шпионами), лишенными всяких благодатных даров. Таковы и наши современные катаскопы, разрушители Божиих храмов и вообще церковной жизни. Таков митр. Сергий.

Светата Църква ще си спомня с ужас за греховете на Сергий и неговите сподвижници, поставяйки неговото име до имената на вселенските лъжепатриарси: Несторий, Диоскор и другите страшни предатели на Православието. Когато светителят Атанасий Александрийски бе изгнан от катедрата си от еретически император, разбира се, намериха се архиереи, които с пълна готовност изпълниха всички беззаконни заповеди на царя. Тези архиереи Св. Атанасий наричаше не епископи, а катаскопи (т.е. царски шпиони), лишени от всички благодатни дарове. Такива са и нашите съвременни катаскопи; те са разрушители на Божиите храмове и изобщо на църковния живот. Такъв е Митрополит Сергий.

— Св. Андрей Уфимски, същото послание. Източник: M.L. Зеленогорский, Жизнь и труды архиепископа Андрея (князя Ухтомского), стр. 216; Английски текст също в Orthodox.net, “Hieromartyr Andrew, Archbishop of Ufa”

В писмо от 1932 г. Св. Андрей класифицира сергианството като конкретна ерес по каноните на Вселенските събори:

Вообще грехи Сергия и его безчестного Синода вполне явны и в общей сложности являются “нечестивой ересью клеветников на христианство” (VII Всел. Собора пр. 7); это ересь злейшая, чем ересь клеветы на св. иконы (иконоборчество). Это некая новая уния с неверием, сопряженная с учреждением совершенно антицерковных катаскопов. Это скрытая форма арианства — политического.

Изобщо греховете на Сергий и неговия безчестен Синод са съвсем очевидни и, взети заедно, представляват „нечестивата ерес на клеветниците срещу Християнството“ (VII Всел. Събор, Правило 7); тази ерес е по-зла от ереста на клеветата срещу светите икони (иконоборчеството). Това е своего рода нова уния с безверието, съчетана с учредяването на съвършено антицърковни катаскопи. Това е скрита форма на арианство: политическо.

— Св. Андрей Уфимски, писмо до Архиепископ Мелетий, 4 октомври 1932 г. Източник: M.L. Зеленогорский, Жизнь и труды архиепископа Андрея (князя Ухтомского) (Москва: Мосты культуры, 2011), стр. 225

Арианството отрече божествеността на Христос; като нарече сергианството „скрита форма на арианство,“ Св. Андрей заявява, че подчинението на атеистичната държава представляваше практическо отричане на Христовото господство над всичко, включително политиката.

Св. Андрей бе разстрелян на 4 септември 1937 г. Той отиде на смърт, изповядвайки, че Сергий е предател на Христос. Той заяви, че Църквата ще помни греховете на Митрополит Сергий. Можеше ли да си представи руски Патриарх в лицето на Патриарх Кирил, който не само отказва да помни тези грехове, но дори почита Митрополит Сергий, когото той нарече предател?

Митрополит Йосиф Петроградски, един от най-видните йерарси, отхвърлили Декларацията на Сергий, написа преди да бъде разстрелян от съветите на 20 ноември 1937 г.:

Митрополит Сергий се показа като такъв разколник, защото далеч надхвърли пълномощията си и отхвърли и презря гласа на много архиереи, сред които чистата истина е била съхранена… Аз съвсем не съм разколник и не призовавам към разкол.

Ние няма да предадем Църквата като жертва на милостта на предателите и подлите политици и агенти на атеизма и разрушението… Не ние отиваме в разкол, като не се подчиняваме на Митрополит Сергий, а вие, които му се подчинявате, отивате с него в бездната на църковното осъждане.

— Св. Йосиф Петроградски, в Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982), стр. 127

В своето осъждане от декември 1927 г. той написа:

За да осъдим и противодействаме на последните действия на Митрополит Сергий, които противоречат на духа и благото на Светата Църква Христова, при настоящите условия нямаме друго средство, освен решително отделяне от него и пренебрегване на неговите заповеди. Нека тези заповеди отсега нататък бъдат приемани само от хартията, на която са написани, която търпи всичко, и от безчувствения въздух, който съдържа всичко, но не от живите души на верните чеда на Църквата Христова. Отделяйки се от Митрополит Сергий и неговите дела, ние не се отделяме от нашия законен Пръв Йерарх, Митрополит Петър, нито от Събора.

— Митрополит Йосиф Петроградски, в Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982), стр. 124

Митрополит Йосиф бе сравняван със Св. Марк Ефески, който „безстрашно осъди нечестивия Събор и лъжесъюза на Флоренция.“ Той стана най-откроеният водач на Катакомбната Църква и бе прославен от РПЦЗ през 1981 г.^[21]

Митрополит Кирил (Смирнов) Казански бе тайно избран за Патриарх от 72 архиереи през 1926 г., макар съветското правителство никога да не призна избора. Когато чу Декларацията на Сергий, той веднага я отхвърли и прекъсна общението. В посланията си до Сергий Митрополит Кирил се опита да го доведе до покаяние, но безуспешно. Той писа с точност за духовната опасност от Сергианските тайнства:

Тайнствата, извършвани от сергианисти, които са правилно ръкоположени и на които не е забранено да служат като свещеници, несъмнено са спасителни Тайнства за тези, които ги приемат с вяра, в простота… [но] те служат за осъждане на самите техни извършители и на тези, които пристъпват към тях, добре разбирайки неистината, която съществува в сергианството, и чрез липсата си на противопоставяне на нея проявяват престъпно безразличие към поруганието над Църквата. Затова е съществено за православен Архиерей или свещеник да се въздържа от молитвено общение със сергианисти. Същото е съществено и за миряните, които имат съзнателно отношение към всички подробности на църковния живот.

— Митрополит Кирил Казански, Послания (1929), в Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982), стр. 257

Забележете какво Митрополит Кирил изисква от миряните: „съзнателно отношение към всички подробности на църковния живот.“ Той обявява това за съществено. Не незадължително. Не запазено само за духовенството. Съществено за миряните.

През март 1937 г., малко преди мъченичеството си, Митрополит Кирил написа:

Що се отнася до вашите недоумения относно сергианството, мога да кажа, че същите тези въпроси в почти същата форма ми бяха отправени от Казан преди десет години и тогава отговорих утвърдително на тях, защото считах всичко, което Митрополит Сергий беше направил, за грешка, за която той самият бе наясно и желаеше да поправи.

— Св. Кирил Казански, Послания (Март 1937), Orthodox Christian Information Center: http://orthodoxinfo.com/ecumenism/cat_cyril.aspx

Тези надежди се оказаха безпочвени. Митрополит Сергий никога не промени курса си. На 20 ноември 1937 г. Митрополит Кирил бе разстрелян заедно с Митрополит Йосиф от същия режим, който Митрополит Сергий прие. И двамата бяха прославени от РПЦЗ през 1981 г.^[22]

Малко преди екзекуцията си Митрополит Кирил изнесе окончателната си присъда. Професор Иван Андреев, Соловецки изповедник, който лично отказа Декларацията на Сергий и участваше в Катакомбната Църква, записа заключението на Кирил:

Митрополит Кирил Казански първоначално съветваше предпазливост в отделянето от Митрополит Сергий. В края на 1930-те, малко преди екзекуцията си, той написа в писмо, че тъй като е изминало достатъчно време от Декларацията и Митрополит Сергий не е проявил никакъв знак на покаяние, „православните не могат да имат никакъв дял или участие с него.“

— Проф. И.М. Андреев, Is the Grace of God Present in the Soviet Church? (преведено от руски оригинал, издаден в Джорданвил, 1948), Увод, стр. 14

Митрополит Кирил бе изчакал. Бе се надявал на покаяние. Десет години изминаха. Нищо не дойде. Последната му дума преди мъченичеството: Православните не могат да имат никакъв дял или участие със Сергий.

Какво ставаше с верните, които просто оставаха под сергиански пастири? Св. Новомъченик Епископ Дамаскин Глуховски, който написа приблизително 150 антисергиански послания преди мъченичеството си през 1937 г., се обърна директно към това:

[Масите], привързвайки се към своите пастири, които не прекъсват общение с вас, са неволни съучастници във вашия грях.

— Св. Новомъченик Епископ Дамаскин Глуховски, писмо до Митрополит Сергий, 29 март 1929 г. Източник: Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982)

Неволни съучастници в грях.

Протойерей Валентин Свентицки, изповедник, починал в изгнание през 1931 г., обясни защо Сергиевата форма на обновленчество е по-лоша от другите:

Вие сте основоположникът на най-опасната от неговите форми, защото отказвайки се от църковната свобода, Вие същевременно запазвате фикцията на каноничност и Православие. Това е по-лошо от нарушаването на отделни канони.

— Протойерей Валентин Свентицки, Документ за отделяне (Декември 1927), The Orthodox Word, Том 6, Бр. 6 (Ноември-Декември 1970), стр. 285

„Фикцията на каноничност“ е онова, което защитниците на компрометирани йерарси призовават днес. Те сочат непрекъснатото апостолско приемство, валидните ръкоположения и технически правилните литургически форми, сякаш те доказват автентичност. Свентицки прозря това през 1927 г.: външната правилност при „отказ от църковната свобода“ е даже по-лоша от открита ерес, защото подлъгва верните да мислят, че остават в истинската Църква.

Митрополит Йосиф Петроградски, в своето послание от 1928 г. до архимандрит, който го убеждаваше да се подчини заради единството, разобличи абсурдността на тази логика:

Аз отивам в разкол?! Подчинението на Сергий е битка за независимостта на Църквата?! Скъпи мой! Всяка бабичка в Ленинград ще се изсмее на това!

— Св. Йосиф Петроградски, Послание до архимандрит от Петроград (1928). Източник: Протопр. М. Полски, Russia’s New Martyrs, том 2 (Джорданвил, Ню Йорк, 1957), стр. 1–10

Св. Новомъченик Михаил Новоселов, подземният богослов, тайно ръкоположен за Епископ Марк Сергиевски през 1923 г., посочи защо тази „фикция на каноничност“ подлъгва толкова ефективно:

Сергианството избягва обвинението в ерес за мнозина именно защото те търсят някоя конкретна ерес, а тук имаме самата душа на всички ереси: откъсване от истинската Църква и отчуждаване от автентичната вяра в нейната тайнствена природа; тук е грях срещу тайнственото тяло на Църквата.

— Св. Новомъченик Михаил (Епископ Марк) Новоселов, Апология на отделилите се от Митрополит Сергий (1928)^[23][24]

Защитниците настояват: „Покажете ни догматическата грешка.“ Новоселов отговаря: това не е една ерес сред другите. Това е самата душа на всички ереси, защото тя не изкривява отделно учение; тя изкривява самата Църква, замествайки тайнственото тяло Христово с институция, служеща на държавата.

О. Серафим Роуз стигна до същия извод от различен ъгъл:

Сърцевината на сергианството е свързана с общия проблем на всички Православни Църкви днес: загубата на вкуса на Православието, приемането на Църквата за даденост, приемането на „организацията“ за Тялото Христово, вярата, че Благодатта и Тайнствата по някакъв начин са „автоматични.“ Логиката и разумното поведение няма да ни пренесат през тези скали; необходимо е много страдание и опит, и малцина ще разберат.

— О. Серафим Роуз, Not of This World: The Life and Teaching of Fr. Seraphim Rose (Не от този свят: Животът и ученията на о. Серафим Роуз) (О. Дамаскин Христенсен, St. Herman of Alaska Brotherhood)

Новоселов диагностицира душата на всички ереси; Роуз диагностицира нейното биещо сърце. Сергианството не е просто съветски компромис. То е живата духовна болест на третиране на институционалната Църква, сякаш тя автоматично е Тялото Христово, независимо от това дали нейните лидери изповядват истината. Тази болест не умря със Съветския Съюз. Тя е жива навсякъде, където архиереи призовават каноническа власт, докато се отклоняват от вярата, която каноните съществуват да защитават, което е достигнало абсолютната си висота в нашите времена; следователно ереста на сергианството е жива и процъфтява.

Пишейки в същия период, Роуз прокара най-рязката възможна линия между каноническа правилност и духовна вярност:

Значението на Катакомбната Църква не е в нейната „правилност“; то е в нейното запазване на истинския дух на Православието, духа на свобода в Христос. Сергианството не бе просто „грешно“ в избора си на църковна политика, то бе нещо далеч по-лошо: то бе предателство на Христос, основано на съгласие с духа на този свят. То е неизбежният резултат, когато църковната политика се ръководи от земна логика, а не от ума Христов.

— О. Серафим Роуз, “Fifty Years of the Catacomb Church,” The Orthodox Word, Том 13, Бр. 1 (Януари-Февруари 1977), стр. 7

Роуз видя ясно евентуалния изход. Пишейки в същата статия, той предсказа какво ще се случи, когато външните условия, поддържащи сергианската уредба, най-накрая рухнат:

Осъзнаването може би няма да настъпи, докато безбожният режим не падне; но когато настъпи, сергианската църковна организация и цялата й философия на битието ще се разпаднат на прах.

— О. Серафим Роуз, “Fifty Years of the Catacomb Church,” The Orthodox Word, Том 13, Бр. 1 (Януари-Февруари 1977), стр. 7

Сергий като инструмент на съветския терор

Сергий не просто лъжеше чуждестранни репортери. По време на Втората световна война той активно служеше като инструмент на съветския държавен терор срещу собственото си духовенство.

В своето „Окръжно до чедата на нашата Православна Руска Църква в Литва, Латвия и Естония“ (22 септември 1942 г.) Сергий публично обвини събратята си епископи в окупираната от германците Прибалтика в „фашистки обрат“: Митрополит Сергий Воскресенски, Архиепископ Яков Карпс, Епископ Павел Дмитровски и Епископ Даниил Ковненски, по-късно Архиепископ Даниил (Юзвюк) Пински. В своето „Окръжно до православното паство в Ростов на Дон и Ростовска епархия“ (20 март 1943 г.) той оклеветява управляващия епископ и уважавани протойереи на Ростовската епархия, обвинявайки Архиепископ Николай Амасийски, Протойерей Йоан Наговски и Протойерей Вячеслав Сериков, че работят „по заповед на германците.“^[25]

Това не бяха абстрактни богословски спорове. В Сталинския СССР публичното обвинение бе задвижващият механизъм на масовите репресии. Когато висш религиозен водач публично обвини някого в „фашистки обрат“, съветските органи за сигурност го приемаха като разрешение за действие. Онези, които Сергий обвини, впоследствие бяха арестувани, затворени, а в някои случаи убити.

Същият йерарх, Архиепископ Даниил (Юзвюк) Пински, бе арестуван от НКГБ след пристигането на Червената армия. Осъден бе на 25 години, но амнистиран непосредствено след смъртта на Сталин през 1955 г., прекарвайки едва пет години; изгуби зрението си в затвора. Ранната му амнистия потвърждава, че обвиненията бяха фабрикувани: ако „фашисткият обрат“, в който Сергий го обвини, бе реален, той нямаше да бъде освободен нито допуснат да служи в катедрален храм след това.^[26]

Протойерей Вячеслав Сериков, Благочинен на градските църкви в Ростов на Дон, когото Сергий оклевети в окръжното от март 1943 г., бе арестуван и осъден за „държавна измяна.“ Той не оцеля. Предаде душата си Богу в мястото на заточение в Северен Урал на 20 май 1953 г. На 18 юни 1993 г. Прокуратурата на Ростовска област постанови реабилитацията на о. Сериков, потвърждавайки, че обвиненията на Сергий бяха лъжливи.^[27]

Епископ Йосиф Чернов от Таганрог, арестуван по подобни обвинения през лятото на 1944 г., излежа цялата си десетгодишна присъда в съветски концентрационен лагер и прекара още две години в изгнание в далечните степи на Казахстан със строга забрана за служение.^[28]

Най-обезпокоителен от всички е случаят на Митрополит Сергий Воскресенски Виленски и Литовски, Екзарх на Прибалтика, когото Сергий публично обвини в „фашистки обрат“ в окръжното от септември 1942 г. Малко повече от година по-късно Митрополит Сергий Воскресенски бе смъртоносно прострелян от неизвестни лица на пътя от Вилнюс за Каунас. Запазено е свидетелството на о. Николай Трубецкой, активен участник в Псковската мисия, който съобщава, че бивш партизанин, когото срещнал в затвора, признал, че съветски партизани убили Екзарха по заповед на НКГБ.^[29] По време на войната всеки гражданин, когото съветската държава възприемаше като „обърнал се към фашизма“, бе законна мишена, която можеше да бъде „ликвидирана“ без съд. Публичното обвинение от Сергий може да е послужило като обоснованието.

Окръжните на Сергий имаха висока пропагандна стойност за съветските власти именно защото бяха насочени към регионите, където Православната мисия бе най-успешна през военните години: Северозападна и Южна Русия. Масови кръщения, отваряне на църкви, възобновяване на служби и нарастване на религиозността сред населението не можеха да останат незабелязани от комунистическите власти. Чрез устата на Сергий съветската агитпроп се стремеше да очерни духовенството, което осигуряваше пастирска грижа за съветските граждани в окупираните територии.

Моделът е безпогрешен. Сергий не просто подписа декларация за лоялност през 1927 г. и след това пасивно търпя. Той активно използваше своята църковна власт като оръжие срещу собственото си духовенство, издавайки публични обвинения, които изпълняваха същата функция като съветския жанр на публичната клевета: те задвижваха колелата на политическия терор и служеха като предавателен механизъм за репресии срещу „неудобни“ събратя духовници.

Режимът падна; сергианството не падна

Безбожният режим падна през 1991 г. Но сергианската църковна организация не рухна на прах. Тя се адаптира. Намери си нов господар. Същата институция, която служеше на съветската държава, сега служи на постсъветската, благославяйки нейните войни, освещавайки нейната геополитика и изисквайки същото безусловно послушание, каквото изискваше под Съветите. Философията на битието не се промени; промени се единствено знамето.

Патриарх Кирил, който започна кариерата си като агент на съветския Съвет по делата на религиите, сега председателства институция, която изпълнява идентична функция при друг режим. Предсказанието на Роуз не бе грешно; то просто все още не се е изпълнило. Въпросът на нашето време е дали православните християни ще чакат институцията да се разпадне сама, или ще признаят, както направиха Новомъчениците, че вярността към Христос изисква отделяне от институция, която Го е заменила с държавата.

Дори любими старци на Московската Патриаршия тихо признаваха в частни писма какво е произвело сергианството. Архимандрит Йоан Крестянкин от Псково-Печорския манастир (1910-2006), оцелял от пет години в Гулаг и един от най-почитаните духовни отци на късносъветската и постсъветската Руска Църква, написа до един европейски кореспондент, чието писмо било „написано с болка в сърцето… в болка заради Божията Църква, заради Божието дело, заради Православната Вяра“, и който очевидно се бил оплакал от компрометираните свещеници, които срещнал в своя храм:

Как да не боли, когато цялото зло на този свят се е стоварило върху последния бастион на Истината? В тази битка всяко средство на злото е добре дошло. Тук влиза и човешката слабост: моята, и вашата, и на онези, които сте виждали на амвона на храма, където ходите да се молите. В тази битка не само слабостите са полезни, но и предателството, както явното, така и тайното.

Свещениците в наше време са от нов модел, отгледани в пасищата на атеизма и нормите на съветския морал. Мнозина ли от тях имат силата и здравия разсъдък да работят над себе си заради Истината? Това е въпросът пред всеки от нас: свещеник и мирянин. Повече от едно поколение ще страда от заразните болести, хванати в детството.

— Старец Йоан Крестянкин, May God Give You Wisdom! The Letters of Fr. John Krestiankin (Wildwood, CA: St. Xenia Skete), стр. 353-354

След това Крестянкин цитира Матей 23:3: „И тъй, всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; но по делата им не постъпвайте, защото казват, а не вършат.“^[30] Това е забележително признание от човек, прекарал целия си живот в защита на Московската Патриаршия срещу Катакомбната Църква и РПЦЗ (вж. Chapter 31). Крестянкин държеше институционалната линия, но знаеше какво е направила сергианската формация с духовенството, израснало под нея. „Предателство, както явното, така и тайното“ е изповедта на старец, наблюдавал отвътре свещенството на своята Църква в продължение на шест десетилетия. Свещеникът от „нов модел“, „отгледан в пасищата на атеизма и нормите на съветския морал“ е точно Патриарх Кирил, издигнал се в ОВЦВ под Митрополит Никодим (Ротов) и започнал кариерата си под контрола на съветския Съвет по делата на религиите.

Св. Йоан Шанхайски и Санфранциски, който преживя сергианския период и лично познаваше епископите, прекъснали общение със Сергий, обобщи плодовете на неговата капитулация:

Декларацията на Митрополит Сергий не донесе никаква полза на Църквата. Преследванията не само не престанаха, но дори се засилиха. Към другите обвинения, които съветският режим отправяше срещу духовенство и миряни, се добави още едно: непризнаването на Декларацията. Същевременно безброй църкви бяха затворени из цяла Русия. В рамките на няколко години почти всички храмове бяха разрушени или предназначени за различни други цели. Цели области останаха без нито един храм. Концентрационните лагери и местата за принудителен труд държаха хиляди духовници, значителна част от които никога не си възвърнаха свободата, бивайки екзекутирани там или умирайки от прекомерен труд и лишения. Дори децата на свещениците и всички вярващи миряни бяха преследвани.

— Св. Йоан Шанхайски и Санфранциски, “The Russian Orthodox Church Outside of Russia,” The Orthodox Word, Том 7, Бр. 2 (Март-Април 1971), стр. 66

Св. Йоан Шанхайски и Санфранциски е сред най-почитаните светци на нашето време. Икони с неговия лик украсяват православни домове по целия свят. Верните пътуват хиляди километри, за да се поклонят пред нетленните му мощи. Но колко от онези, които го почитат, са чели тези думи или са потърсили ученията му? Колко знаят какво е учил за Сергий? Палим свещи пред светците, а продължаваме да пренебрегваме техните действителни свидетелства. Резултатът е следният абсурд: православните християни почитат Св. Йоан Шанхайски и същевременно оправдават Патриарх Кирил в неговото обожание на Сергий. Това противоречие е възможно единствено чрез невежество.

Ще решим ли да започнем да четем житията на светците и да възприемем техните учения? Или ще се държим здраво за собствената си преценка и мнения?

Незабавният отговор на РПЦЗ (Септември 1927)

Декларацията на Митрополит Сергий, която заявяваше лоялност към Съветите, предизвика незабавно осъждане. Руската Православна Църква Зад Граница (РПЦЗ) действа бързо. На 5 септември 1927 г., само седмици след Декларацията на Сергий, Архиерейският Синод в Сремски Карловци, под председателството на Митрополит Антоний Храповицки, Първойерарх на РПЦЗ, постанови официално прекъсване с „московската църковна власт.“^[31]

Те обявиха, че църковната администрация в Москва е „поробена от безбожната съветска власт, която я е лишила от свобода при волеизявлението и каноничното управление на Църквата.“^[32]

Синодът на РПЦЗ отказа да замълчи, както Сергий бе изискал през 1927 г. и през останалата част на XX в. Те осъдиха Сергий, че е предал „Христос, отъждествявайки интересите на Църквата с интересите на богоборческите болшевики, които самата Църква бе анатемосала през 1918 г.“^[33]

Стандартът, установен от РПЦЗ

Тази позиция надхвърляше синодалната политика: тя бе изричната директива на Първойерарха на РПЦЗ. Митрополит Анастасий (Грибановски), ръководил РПЦЗ от 1936 до 1964 г., остави Последно завещание през 1957 г., което установяваше позицията на Църквата недвусмислено:

Що се отнася до Московската Патриаршия и нейните йерарси, то докато те продължават в близко, активно и благожелателно сътрудничество със Съветското правителство, което открито изповядва пълното си безбожие и се стреми да насади атеизъм сред целия руски народ, тогава Задграничната Църква, съхранявайки своята чистота, не трябва да има каквото и да било каноническо, литургическо или дори просто външно общение с тях, оставяйки всеки един от тях на окончателния съд на Събора на бъдещата свободна Руска Църква.

— Митрополит Анастасий, Последно завещание (1957), Orthodox Life, Том 15, Бр. 3 (Май-Юни 1965), стр. 9

„Никакво каноническо, литургическо или дори просто външно общение с тях.“ Това бе стандартът, който РПЦЗ поддържаше в продължение на 80 години (1927-2007).

Архиепископ Аверки (Таушев), четвъртият игумен на Свето-Троицкия манастир в Джорданвил, обосноваваше отделянето с Павловия принцип, който не допуска степени:

Отношението на всеки истински християнин към всяко проявление на злото, където и да се появи, е отношение на пълно и безусловно непримиримство. Със злото само по себе си, тоест със силата на злото, християнинът не може да има никакво съгласие или компромис, защото злото е сферата на Сатаната, враг на Бога, докато християнинът е служител Божий, чедо Божие по благодат чрез Иисус Христос. […] Защото какво общо има правда с беззаконие? и какво общение има светлина с тъмнина? казва Апостолът. И какво съгласие има Христос с Велиала? (2 Кор. 6:14–15).

— Архиепископ Аверки (Таушев), The Struggle for Virtue (Holy Trinity Publications, 2014), Глава 9: “Waging Unseen Warfare,” стр. 110

„Пълно и безусловно непримиримство.“ Не намалено сътрудничество, не избирателна дистанция, не тактическо мълчание. Архиепископ Аверки отрича, че каквото и да било общуване със силата на злото като такова е възможно за християнин. Когато Митрополит Сергий обяви, че „радостите и успехите“ на Църквата са радостите и успехите на режим, изграден върху масови екзекуции и унищожаване на вярата, той наруши този принцип по най-публичния начин, по който йерарх може да го наруши.

Св. Йоан Шанхайски и Санфранциски, най-обичаният светец на РПЦЗ, отиде още по-далеч. Той не просто осъди Декларацията; той постави под въпрос дали думата „Църква“ изобщо е приложима:

Затова е по-правилно да се говори не за „съветска Църква“ — каквото „Църквата“ не може да бъде в собствения смисъл на думата — а за йерархия, която играе ролята на служене на съветския режим. Отношението към тази йерархия може да бъде същото като към другите представители на онова правителство.

— Св. Йоан Шанхайски, The Russian Church Abroad (1960)

Отнасяйте се към московската йерархия по същия начин, по който бихте се отнасяли към съветските правителствени служители.

Църковна йерархия, която служи на корумпирано правителство, самите те следва да бъдат считани просто за представители на онова корумпирано правителство. „Послушание“ в делата на Православната Вяра да се изисква ли спрямо атеистично, корумпирано правителство и духовенство, което му служи?

Тревогата се простираше далеч отвъд Русия. Св. Юстин Попович Сръбски, пишейки през 1977 г. за подготовката на Великия Събор, зададе въпроса, който стига до сърцевината на проблема:

Представлява ли настоящата делегация на Московската Патриаршия в действителност светата и многострадална велика Църква на Русия и милионите й мъченици и изповедници, познати единствено на Бога? Съдейки по онова, което тези делегации заявяват и защитават, където и да пътуват извън Съветския съюз, те нито представляват, нито изразяват истинския дух и позиция на Руската Православна Църква и нейното вярно православно паство, защото в повечето случаи тези делегации поставят кесаревите неща преди Божиите. Но Писанието заповядва иначе: „По-добре е да слушаме Бога, нежели човеците“ (Деян. 5:29).

— Св. Юстин Попович, “On the Summoning of the ‘Great Council’ of the Orthodox Church” (1977), Orthodox Life, Том 28, Бр. 1 (Ян.-Фев. 1978), стр. 42

Сръбски светец обяви, че Московската Патриаршия „поставя кесаревите неща преди Божиите“ и следователно не представлява истинската Руска Църква. Това бе консенсусът на православния свят извън съветската сфера. Осемдесетгодишното свидетелство на РПЦЗ установи стандарт: приспособяването към държавно насилие, което противоречи на Евангелието, оправдава отделяне до покаяние.

Свидетелството е единодушно

Всеки прославен Новомъченик, който директно се противопостави на Декларацията от 1927 г., осъди Сергий без изключение. Няколко по-късни светци на МП бяха с различни възгледи, но те представляват изолирани изключения от единодушния светоотечески консенсус (вж. Chapter 31: В защита на светците от Московската Патриаршия). В обобщение: Св. Виктор Глазовски го нарече отстъпник. Св. Андрей Уфимски го постави до Несторий. Св. Павел Ялтински нарече сергианската църква „блудницата на вавилонското отстъпничество.“ Митрополит Йосиф Петроградски отказа общение с него. Митрополит Кирил Казански прекъсна с него незабавно. Св. Йоан Шанхайски документира опустошението: почти тотално разрушение, концентрационни лагери, пълни с духовенство, преследвани деца. РПЦЗ го осъди официално през 1927 г. Всеки от тях, всеки прославен светец, който се занима с въпроса, осъди Сергий като предател на Христос. Мнозина бяха измъчвани и разстрелвани за това свидетелство.

Епископ Максим Серпуховски, първият епископ, ръкоположен за Катакомбната Църква, засвидетелства какво направи подземната църква в отговор:

Съветската и Катакомбната Църква са несъвместими… Тайната Катакомбна Църква от пустинята е анатемосала „сергианците“ и онези с тях.

— Епископ Максим Серпуховски, The Orthodox Word, Том 6, Бр. 3 (Май-Юни 1970), стр. 141

Катакомбната Църква отиде отвъд прекъсването на общение: те анатемосаха сергианците. Това е отговорът на онези, които отказаха да правят компромиси, които отидоха в пустинята, вместо да се подчинят на предателя.

Дори когато формалното отделяне приключи, изповедниците никога не одобриха сергианството. След писмото на Епископ Атанасий от 1945 г., в което признаваше новия Патриарх и призоваваше за единство, о. Пьотр Шипков предаде внимателна инструкция от изгнание:

Може да се изповядваме в църквите, но приятелството с тяхното духовенство трябва да бъде отложено.

— О. Пьотр Шипков, послание от изгнание (1945), в Women of the Catacombs: Memoirs of the Underground Orthodox Church in Stalin’s Russia, изд. Wallace L. Daniel (Cornell University Press, 2021), стр. 88

Когато отделянето приключи, тайнствата можеха да се приемат, но на сергианското духовенство не можеше да се има доверие. Някои от катакомбните изповедници се върнаха в общение, без да валидират системата, която ги бе преследвала; други никога не го направиха. За онези, които се завърнаха, обединението не означаваше примирение със сергианството.

О. Серафим Роуз разби аргумента, че Московската Патриаршия е станала легитимна просто защото Катакомбната Църква в крайна сметка била унищожена:

Цялата история на Христовата Църква никога не е чувала за отстъпническо тяло, станало „православно“ просто защото православната му опозиция е била ликвидирана! Следователно, тъй като днешната Московска Патриаршия е прякото продължение и наистина самото творение на сергианската политика от 1927 г., заявленията на истински православните епископи и верни през 1927-29 г. остават толкова верни и валидни днес, колкото и тогава.

— О. Серафим Роуз, редакционно въведение към “Documents of the Catacomb Church: The Sergianist Schism of 1927,” The Orthodox Word, Том 6, Бр. 6 (Ноември-Декември 1970)

Отстъпническо тяло не става православно, като заглуши опозицията си. Сергианската политика от 1927 г. е основата, върху която Московската Патриаршия все още стои, и осъждането на тази основа от светците остава в пълна сила.

Ако всеки прославен светец осъди Сергий като предател, по-лош от Несторий, като отстъпник, предал Истината, като превърнал Църквата в „блудницата на вавилонското отстъпничество“… ако РПЦЗ официално прекъсна общение през 1927 г… ако въпросът на Свещеномъченик Вениамин „Тогава за какво е Христос?“ унищожава аргумента за „съхранение“… на каква възможна основа Патриарх, който прославя Митрополит Сергий, който нарича свидетелството на мъчениците „лъжливи обвинения“, може да бъде оправдан?

Има име за онова, което Патриарх Кирил върши. О. Владислав Ципин, пишейки в Orthodox Life през 1994 г., определи отличителните черти на съвременното неосергианство:

1. Задачата на неосергианството е да оправдае сергианството, да не само търси богословски и исторически интерпретации за него, но и да прослави сергианството. 2) Липсата на желание да се види или узнае историческата истина. 3) Загубата на християнството, в собствен смисъл, като морална религия. 4) Мистичният живот на Църквата придобива изключително психологическо измерение. 5) Вместо покаяние — оправдание, ако не на самия грях, то на мотива за греха, придавайки му възвишен жертвен облик. 6) Поради горепосоченото… много млади хора сега са безразлични към мъчениците.

— О. Владислав Ципин, цитиран в Orthodox Life, Том 44, Бр. 6, 1994

Както ще покажат доказателствата в следващите раздели, всяка от тези черти характеризира защитата на Митрополит Сергий от Патриарх Кирил. Диагнозата е точна; приложението ще бъде безпогрешно.

Б. Какво обяви Сергий

През 1918 г. Патриарх Тихон бе анатемосал болшевиките и всички, които съдействаха на преследването на Църквата.

Девет години по-късно, на 29 юли 1927 г., Митрополит Сергий щеше да обяви лоялността на Църквата към същия този режим.

Но преди това трябва да разберем какво вярваше Сергий преди ареста си.

На 28 май 1926 г., докато все още бе свободен, Митрополит Сергий написа ясно за непримиримия конфликт между християнството и комунизма:

Далеч от обещаването на примирение на непримиримото и от претенцията да приспособяваме нашата вяра към комунизма, ние ще останем, от религиозна гледна точка, това, което сме, т.е. членове на Традиционната Църква.

— Митрополит Сергий, заявление от 28 май 1926 г. Цитирано в Архимандрит Серафим (съст.), A History of the Russian Church Abroad 1917-1971, Сиатъл, 1972

Това бе автентичният глас на Сергий. Той знаеше истината. Написа я ясно: Църквата не може да „приспособява нашата вяра към комунизма.“ Не може да има „примирение на непримиримото.“

Но дори преди Декларацията, онези с духовна прозорливост виждаха какво идва. Св. Нектарий Оптински, последният от великите Оптински старци, бе оценил Сергий пророчески:

Митрополит Сергий е обновленец… Покаял се е, но отровата е все още в него.

— Св. Нектарий Оптински, цитиран в “The Sergianist Schism of 1927,” The Orthodox Word, Том 6, Бр. 6 (Ноем.-Дек. 1970), стр. 281

Св. Нектарий имаше предвид по-ранното участие на Сергий в „Живата Църква“, спонсориран от Съветите разколнически движение, което временно бе завзело църковната администрация в началото на 1920-те. Сергий наистина бе се присъединил към Живата Църква за кратко, преди да се върне към каноничното Православие. Прозрението на старца бе, че външното покаяние не бе премахнало вътрешното разположение, което направи компромиса възможен. Отровата оставаше. Декларацията от 1927 г. щеше да му даде право.

После дойде затворът.

На 30 ноември 1926 г. Сергий бе арестуван. Прекара почти четири месеца в съветски арест. Когато излезе на 27 март 1927 г., нещо бе променено. Четири месеца по-късно той издаде Декларацията, която щеше да носи неговото име.

Човекът, който написа „ще останем членове на Традиционната Църква“, скоро щеше да обяви съветските радости за радости на Църквата. Човекът, който отказваше да „приспособява нашата вяра към комунизма“, щеше да поеме ангажимент за лоялност на Църквата към комунистическия режим. Какво се случи в тези четири месеца? Историческите свидетелства са ясни: Сергий бе сломен.

Онези, които отказаха

Но Сергий не бе първият избор. Според доклада от 1950 г. до Архиерейския Събор на РПЦЗ от Проф. Иван Андреев, основан на свидетелства от Катакомбната Църква, Декларацията бе съставена от Е.А. Тучков, служител на ГПУ (Държавно Политическо Управление, съветската тайна полиция), специализиран в църковните дела. И преди Сергий да се съгласи да я подпише, Тучков бе подходил към други: самия Патриарх Тихон, Митрополит Пьотр, Митрополит Кирил Казански, Митрополит Агафангел, Митрополит Йосиф и Архиепископ Серафим (Самоилович). Всички отказаха.^[34]

Всеки от тези йерарси избра затвор, изгнание или смърт, вместо да подпише онова, което Сергий подписа. Патриарх Тихон почина при подозрителни обстоятелства през 1925 г., възможно отровен. Митрополит Пьотр бе арестуван и в крайна сметка разстрелян. Митрополит Кирил Казански прекара години в затвор и изгнание, преди екзекуцията си през 1937 г. Другите споделиха подобна участ. Единствено Сергий прие условията на ГПУ.

Мащабът на отказа бе огромен. Според Митрополит Йоан (Сничов), митрополит на Московската Патриаршия, в някои епархии до 90% от енориите отказаха да приемат Декларацията и я върнаха на автора й.^[35] Това не бе периферен протест. Бе почти всеобщо отхвърляне, преодоляно единствено чрез държавно насилие срещу отказалите.

Митрополит Пьотр Крутицки, Пазител на Патриаршеския Престол (и следователно каноничният глава на Руската Църква след смъртта на Патриарх Тихон), написа от сибирското си изгнание през декември 1929 г.:

За първия епископ подобна декларация е недопустима… Бях помолен, в по-подходящи изрази, да подпиша Декларацията, но не дадох съгласието си и заради това бях изпратен в изгнание. Имах доверие на Митрополит Сергий и сега виждам, че съм се заблуждавал.

— Митрополит Пьотр Крутицки, писмо от сибирско изгнание, декември 1929 г. Цитирано в Архимандрит Серафим (съст.), A History of the Russian Church Abroad 1917-1971, Сиатъл, 1972

Пьотр отказа и бе изгонен. Сергий подписа и бе освободен. Това е разликата между изповедник и колаборант.

Декларацията

В вече знаменития документ Сергий поема ангажимент за абсолютна лоялност на Руската Православна Църква към съветския режим:

Нужно е да покажем не само с думи, но и с дела, че верни граждани на Съветския Съюз, лоялни към съветския режим, могат да бъдат не само равнодушните към Православието, не само неговите отстъпници, но и най-ревностните му поддръжници, за които то, с всичките си догмати и предания, с целия си каноничен и литургичен ред, е скъпо като истината и живота. Ние желаем да бъдем православни и същевременно да съзнаваме Съветския Съюз за наша гражданска родина, чиито радости и успехи са наши радости и успехи и чиито неуспехи — наши неуспехи. Всяко посегателство срещу Съюза, било то война, бойкот, някакво обществено бедствие или просто предателско убийство, като онова във Варшава, се признава за удар, насочен към нас.

— Митрополит Сергий (Страгородски), Декларация от 16/29 юли 1927 г. Текст: https://www.rocorstudies.org/2017/06/09/3098/; също на https://nicefor.info/en/declaration-on-recognition-of-the-soviet-regime-metropolitan-sergius-stragorodsky/

До 1927 г. „съветските радости и успехи“, към които Сергий поемаше лоялност, бяха същите зверства, каталогизирани в началото на тази глава: масовите екзекуции на епископи и свещеници, затварянето на манастири, разграбването на църковно имущество, Соловецкият концентрационен лагер, запълващ се с верни. Това бе режимът, чиито „радости“ Сергий обяви за „наши радости.“

Декларацията също разкри колко напълно Сергий бе отъждествил Църквата с нейните преследвачи. Когато Борис Коверда, деветнадесетгодишен руски емигрант, убил Пьотр Войков, съветския посланик в Полша и един от болшевишките убийци на Царя и семейството му, Сергий оплака убийството на този цареубиец като атака срещу самата Църква, назовавайки „предателско убийство, като онова във Варшава“ като удар, насочен към Църквата.^[36] Той употреби множественото местоимение „нас“, за да обедини Църквата с убийците на Царското семейство. Нито дума съчувствие към убитото Царско Семейство; само солидарност с техния палач.^[37]

Нещо повече, западни учени документираха, че Декларацията включвала тайни протоколи:

Като Пакта за ненападение между нацистка Германия и Съветския Съюз от 1939 г., Декларацията за лоялност имаше тайни протоколи. Важно е, че Църквата се съгласи да позволи на тайната полиция да назначава нейните епископи.

— John and Carol Garrard, Russian Orthodoxy Resurgent: Faith and Power in the New Russia, стр. 189

Следователно тази единствена отстъпка обяснява всичко, което последва. Като се съгласи тайната полиция да контролира епископските назначения, Сергий предаде управлението на Църквата на нейните преследвачи. Проникването на КГБ, документирано в Chapter 13, „агентите в расо“, системното сътрудничество: всичко произтича от тази капитулация от 1927 г. Декларацията не бе временен компромис; тя бе институционалната основа за десетилетия държавен контрол.

Борис Талантов, изповедник, починал в съветски затвор през 1971 г. заради писанията си срещу Московската Патриаршия, определи сърцевинната ерес в Декларацията на Сергий: фалшивото разделяне на „религиозния“ от „социално-политическия“ живот. Терминът „адаптация“, употребяван в тази глава, намира формалната си дефиниция в неговото творчество. Когато Талантов разобличи затварянето на църкви в „Откритото писмо на кировските вярващи“ (1966), Митрополит Никодим, бъдещият наставник на Кирил, публично отрече автентичността му по BBC Radio. КГБ арестува Талантов през 1969 г.; той почина в ареста през 1971 г. Същият Никодим по-късно щеше да ръкоположи и да бъде наставник на бъдещия Патриарх Кирил (вж. Chapter 13).^[38]

Сделката на Сергий бе следната: Църквата можеше да запази своите богослужения, тайнства, обреди. В замяна всички дела от реалния свят (политика, работа, образование, обществена организация) щяха да принадлежат на комунистическата идеология. Християнството щеше да бъде сведено до неделните утрини. Комунизмът щеше да управлява действителния живот.

Талантов нарече това „адаптация към атеизма“:

Адаптацията се състоеше преди всичко в фалшиво разделяне на всички духовни потребности на човека на чисто религиозни и социално-политически. Църквата трябваше да задоволява чисто религиозните потребности на гражданите на СССР, без да засяга социално-политическите, които трябваше да бъдат решавани и задоволявани от официалната идеология на КПСС [Комунистическа Партия на Съветския Съюз]. Социално-политическата дейност на всеки вярващ, според този Призив, трябваше да бъде насочена към изграждането на социалистическо общество под ръководството на КПСС… По същество адаптацията към атеизма представляваше механичен съюз на християнски догмати и обреди със социално-политическите възгледи на официалната идеология на КПСС. В действителност цялата религиозна дейност беше сведена до външни обреди.

— Борис Талантов, “Sergianism, or Adaptation to Atheism (The Leaven of Herod),” написано в СССР, публикувано посмъртно след смъртта му в затвора, 1971

Как изглеждаше това на практика? Представете си енорийски свещеник при сергианството: В неделя той отслужва Божествена Литургия, молейки се за болните и страдащите, възпоменавайки мъчениците, умрели за Христос. В понеделник подписва писмо, одобряващо ареста на „контрареволюционери“ или конфискуването на църковно имущество. Във вторник учи децата си да избягват споменаването на вярата в училище, знаейки, че от тях се очаква да докладват религиозни разговори на властите. В сряда участва в „доброволен“ труд за държавен проект, служещ на изрично атеистична идеология.

Неделята му вече няма смисъл. Той извършва Литургията, докато участва в потискането на всичко, което Литургията представлява. Обредите стават празни жестове, защото действителните му житейски избори са организирани от противоположен мироглед. Това имаше предвид Талантов под „механичен съюз на християнски догмати и обреди със социално-политическите възгледи на КПСС.“

Комунистическите власти разпознаха капитулацията на Сергий за онова, което бе. Е. Ярославски, ръководител на Съюза на войнствуващите безбожници, оцени:

Комунистическата партия видя в този Призив слабостта на Църквата, готовността на новото Църковно Управление безусловно да изпълнява каквито и да било указания на гражданската власт.

— Е. Ярославски, О религии (Москва, 1957), стр. 155, цитирано от Борис Талантов в “Sergianism, or Adaptation to Atheism”

Мащабът на репресиите, последвали Декларацията, разрушава аргумента за „съхранение.“ В седемте години след 1927 г. съветската държава систематично преследва всеки свещеник и монах, отказал да подпише:

В края на 1929 г. броят на осъдените духовници достигна повече от пет хиляди души, предимно в Ленинград, Москва, Ярославъл и Воронеж. През 1930 г. органите на сигурността се насочиха към последователите на Митрополит Йосиф… повече от тринадесет хиляди свещеници бяха арестувани, повече от двойно повече от предходната година. Считано от есента на 1931 г. до ранната пролет на 1932 г. полицейските операции се разшириха още повече… Повече от деветнадесет хиляди свещеници бяха арестувани, далеч надхвърляйки броя от предходната година. В седемгодишния период от 1928 до 1934 г. полицията арестува 51 625 духовници. Тези свещеници и монаси, сред „най-непримиримите и твърди в своята вяра,“ пише Осипова, бяха „изтрити.“

— Ирина Осипова, цитирана в Wallace L. Daniel (изд.), Women of the Catacombs: Memoirs of the Underground Orthodox Church in Stalin’s Russia (Cornell University Press, 2021), стр. xxiii–xxiv

51 625 свещеници и монаси, арестувани за седем години. Това бяха верните, които отказаха да се подчинят. Сергий „съхрани“ институция, като осигури премахването на всеки в нея, който не подписа.

О. Пьотр Шипков, служил като секретар на Патриарх Тихон, бе сред катакомбните свещеници, отказали клетвата на Сергий. Той прекара общо почти тридесет години в затвор и изгнание. От трудов лагер през 1950 г. описа как е празнувал Пасха сам, като нощен пазач в колхозна плевня:

Великденската нощ прекарах сам. Всички спяха в мирен сън и нищо не пречеше на моята погълнатост и съсредоточеност. Както е обичаят, завърших „спомените“ си в три часа през нощта и отидох на моето дежурство; навън виеше виелица. С мъка, на всяка крачка рискувайки да падна, прекосих ниското място и с облекчение достигнах будката си. На сутринта мразът се засили. Пронизващи пориви на вятъра замразиха водната маса в лед.

— О. Пьотр Шипков, писмо от изгнание (1950), в Women of the Catacombs: Memoirs of the Underground Orthodox Church in Stalin’s Russia, изд. Wallace L. Daniel (Cornell University Press, 2021), стр. 90

Духовната му дъщеря написа за него: „Нищо трудно, което трябваше да понесе, по никакъв начин не помрачаваше духа му. При никакви обстоятелства любовта и духовната радост не го напускаха.“ Бившият секретар на Патриарх Тихон, празнуващ Христовото Възкресение сам в сибирска виелица: ето как изглеждаше „съхраняването на Църквата“ за верните, които отказаха да подпишат.

И в крайна сметка сделката не проработи дори по своите собствени условия. Сергий съхрани йерархия на хартия, докато верните бяха изкланяни. До края на 1930-те Московската Патриаршия имаше Свети Синод, признат от държавата, но членовете му продължаваха да изчезват в затворите на НКВД. До 1939 г. оставаха само двама митрополити. Църквата, която „съхрани“, нямаше почти никакви действащи енории, почти никакви свещеници, почти никакви вярващи, на които бе позволено да се молят открито. Той пожертва целостта на Църквата, за да спаси институция, която бе почти унищожена така или иначе. „Генерален щаб без армия“: ето каква е религията, купена от Сергий с неговата Декларация.^[39]

В. Защитата на Сергий от Патриарх Кирил

Светците осъдиха Сергий единодушно. Историческите свидетелства документират неговата капитулация. Остава да разгледаме как Патриарх Кирил е реагирал на това наследство: не с покаяние, а със систематична институционална защита.

На 29 юли 2017 г., 90-ата годишнина от Декларацията, Патриарх Кирил откри сесията на Светия Синод в Санкт Петербург с изрична защита на Сергий. Той твърдеше, че Сергий не е нарушил нито догмат, нито канон:

Митрополит Сергий пошел на этот шаг, никоим образом не нарушая ни догматики, ни канонов, для того чтобы создать предпосылки для возможного развития отношений с государством и укрепления положения Церкви в тогдашнем Советском Союзе.

Митрополит Сергий предприе тази стъпка, по никакъв начин не нарушавайки нито догматиката, нито каноните, за да създаде предпоставки за възможно развитие на отношенията с държавата и укрепване на позицията на Църквата в тогавашния Съветски Съюз.

— Патриарх Кирил, встъпителни думи на сесията на Светия Синод, 29 юли 2017 г. (90-а годишнина от Декларацията). http://www.patriarchia.ru/article/56227

„По никакъв начин не нарушавайки нито догматиката, нито каноните.“ Светците, които бяха измъчвани и разстрелвани за отказа си от Декларацията на Сергий, я нарекоха „богохулство“, „отстъпничество“ и „по-лошо от всяка ерес.“ Кирил я нарича канонически и догматически издържана. Същата защита, която бе предлагана за Митрополит Сергий.

Проф. Иван Андреев, който бе затворен в Соловецкия концентрационен лагер за отказа си от Декларацията на Сергий, записа какво се случваше, когато изповедниците бяха разпитвани:

При разпитите ликуващите чекисти-следователи със сарказъм и зла радост доказваха „строгата каноничност“ на Митрополит Сергий и неговата Декларация, която „не е изменила нито каноните, нито догматите.“

— Проф. Иван Андреев, Russia’s Catacomb Saints (Platina, CA: St. Herman of Alaska Brotherhood, 1982), стр. 17

Съветската тайна полиция използваше същата „каноническа“ защита, която Патриарх Кирил използва днес. Чекистите се подиграваха на затворниците с аргументи за канонична правилност, докато ги пращаха на смърт. Девет десетилетия по-късно Кирил повтаря тяхната логика като искрена похвала.

О. Серафим Роуз, пишейки от РПЦЗ, определи какво пропуска тази защита с „каноническа правилност“:

„Сергианството“ през 1927 г. не беше въпрос на икуменизъм, модернизъм, нов календар, приемане на неправославни тайнства, нарушаване на канони или преподаване на нови догмати; и не беше разбира се въпрос само на политика. Какво тогава остава? — нещо много трудно за определяне и което катакомбните йерарси на 1927 г. в посланията си обикновено определяха като „загубата на вътрешната свобода.“ Пред такова тънко изкушение решаващият фактор е именно усещането за духа зад явленията, а не само „правилността“ в каноните или догматите.

— О. Серафим Роуз, Писмо до О. Некетас (Юли 1976), Letters of Fr. Seraphim Rose

Светците, отказали Сергий, не бяха съгласни, че никакви догмати не са нарушени. Св. Виктор го нарече „богохулство срещу Светия Дух.“ Св. Павел го нарече „отпадане от Вярата.“ Св. Андрей постави името на Сергий до Несторий. Прозрението на О. Серафим не противоречи на тези обвинения; то ги задълбочава. Сергий не въведе нова еретическа формула. Той направи нещо, което светците считаха за по-лошо: предаде свободата на Църквата на нейните преследвачи и това предаване само по себе си бе отстъпничеството, богохулството, отдалечаването от Бога.

Архиепископ Виталий (Максименко) Нюйоркски, един от основателите на Руската Задгранична Църква, отговори на защитата „никакви догмати не бяха нарушени“ директно:

Казват, че Патриаршията не е променила нищо в догматите, в богослуженията, в обредите. Не, отговаряме ние: Патриаршията е разрушила самата същност на Догмата за Христовата Църква, тя е отхвърлила нейното съществено предназначение — да служи за обновяване на народа, и го е заменила с нещо противоестествено за Църквата: служене на безбожните цели на Комунизма. Това отстъпничество е по-лошо от всички предишни арианства, несторианства, иконоборства и други. Това не е личният грях на един или друг йерарх, а дълбоко вкоренен грях на Патриаршията, който е потвърден, прогласен от тях, обвързан от тях пред целия свят — нещо, което може да се нарече догматизирано отстъпничество.

— Архиепископ Виталий (Максименко), Motivy Moei Zhizni (Мотивите на моя живот), стр. 25^[40]

„Догматизирано отстъпничество.“ Не подхлъзване, не личен провал, а публично прогласен институционален грях, по-лош от арианството или иконоборството. Епископ Марк (Новоселов), тайният епископ и канонизиран Новомъченик, разгледа каноничния аргумент още по-директно. Когато защитниците на Сергий настояваха, че Правило 15 на Двукратния Събор позволява отделяне само за ерес, осъдена от Събор, Епископ Марк отговори:

Вие казвате мимоходом, че Митрополит Сергий не е еретик и следователно не бива да се отделяме от него на основание на 15-о Правило на Двукратния Събор. Но ние утвърждаваме, напротив, че неговият грях е по-лош от ерес.

— Епископ Марк (Новоселов), “Sergianism is a Heresy, Not a Parasynagogue”^[41]

Митрополит Йосиф Петроградски настоя на същата точка с въпрос, който преминава през каноничния формализъм:

Каноните сами не можеха да предвидят много неща. И може ли да се оспори, че е дори по-лошо и по-вредно от всяка ерес, когато се забива нож в самото сърце на Църквата — Нейната свобода и достойнство? Кое е по-вредно: еретик или убиец на Църквата?

— Св. Йосиф Петроградски, Послание до архимандрит от Петроград (1928). Източник: Протопр. М. Полски, Russia’s New Martyrs, том 2 (Джорданвил, Ню Йорк, 1957), стр. 1–10

Защитата на Кирил, че Сергий не е нарушил „нито догматиката, нито каноните“, е опровергана от светците, които го нарекоха богохулство, от Архиепископ Виталий, който го нарече „догматизирано отстъпничество“, от Епископ Марк, който го нарече „по-лошо от ерес“, от Митрополит Йосиф, който го нарече убийство на Църквата, и от О. Серафим Роуз, който определи нещо още по-дълбоко: духовната капитулация на Църквата пред сила, стремяща се към нейното унищожение.

След тази предходна декларация на Патриарх Кирил, две седмици по-късно, при освещаването на статуя на Сергий в Арзамас, Кирил нарече Митрополит Сергий „изповедник“, който „достойно извървя своя кръстен път“:

Наверное, многим из вас известно, что труды свои Святейший Сергий осуществлял в самое тяжелое за всю историю Русской Православной Церкви время. Как Предстоятель Церкви он столкнулся с такими трудностями, с которыми не сталкивался никто иной, потому что речь шла о самом существовании православной веры на Руси. Святейший Сергий достойно прошел свой крестный Патриарший путь. И потому мы, благодарные потомки, вспоминая юбилейную дату со дня его рождения, обращаемся к Богу с молитвой о том, чтобы Он упокоил в Своих небесных обителях душу Святейшего Патриарха Сергия и сохранил вечную благодарную память о нем в наших сердцах.

Вероятно на мнозина от вас е известно, че Негово Светейшество Сергий извършваше своите трудове в най-тежкото за цялата история на Руската Православна Църква време. Като Предстоятел на Църквата той се сблъска с такива трудности, с каквито никой друг не се е сблъсквал, защото ставаше дума за самото съществуване на православната вяра на Рус. Негово Светейшество Сергий достойно извървя своя Патриаршески кръстен път. И затова ние, благодарните потомци, спомняйки юбилейната дата от рождението му, се обръщаме към Бога с молитва да упокои в Своите небесни обители душата на Негово Светейшество Патриарх Сергий и да запази вечната благодарна памет за него в нашите сърца.

— Патриарх Кирил, освещаване на паметник на Сергий в Арзамас, 13 август 2017 г., http://www.patriarchia.ru/article/56232

Това не бе единствен случай. Патриарх Кирил последователно защитава Митрополит Сергий на ежегодни панихиди, отхвърляйки свидетелството на Новомъчениците като „лъжливи обвинения.“

На 15 май 2020 г., 76-ата годишнина от смъртта на Сергий, Кирил отслужи лития (кратко заупокойно богослужение) и произнесе проповед, защитаваща сътрудничеството на Сергий със Сталин:

Патриарх Сергий сыграл совершенно особую, историческую роль в сохранении нашей Церкви в тяжелейшие 20-е, 30-е и 40-е годы XX столетия. Он столкнулся с вызовом, с которым не сталкивался ни один глава Русской Православной Церкви, — он столкнулся лицом к лицу с властью, которая поставила своей целью уничтожение Русской Церкви.

Патриарх Сергий изигра съвършено особена, историческа роля за съхраняването на нашата Църква в тежките 20-те, 30-те и 40-те години на XX век. Той се сблъска с предизвикателство, с което никой глава на Руската Православна Църква не се бе сблъсквал: той се изправи лице в лице с власт, поставила за своя цел унищожението на Руската Църква.

— Патриарх Кирил, проповед на лития за Патриарх Сергий (Страгородски), 15 май 2020 г. Пълен текст: “Святейший Патриарх Кирилл совершил литию по приснопамятному Патриарху Сергию (Страгородскому),” https://www.patriarchia.ru/article/66714

Патриарх Кирил оправда капитулацията на Сергий като необходимо оцеляване в пряко противоречие с нашите светци:

У него не было ни власти, ни иных возможностей вступить в непосредственный конфликт с государством, потому что такой конфликт завершился бы просто его физическим устранением. Ему нужно было оставаться в некоем диалоге с государством и максимально использовать самые малые возможности для того, чтобы остановить руку гонителей.

Той нямаше нито властта, нито други средства да влезе в пряк конфликт с държавата, защото такъв конфликт щеше да завърши просто с неговото физическо елиминиране. Трябваше да остане в някакъв диалог с държавата и максимално да използва най-малките възможности, за да спре ръката на гонителите.

— Патриарх Кирил, проповед на лития за Патриарх Сергий (Страгородски), 15 май 2020 г. Пълен текст: “Святейший Патриарх Кирилл совершил литию по приснопамятному Патриарху Сергию (Страгородскому),” https://www.patriarchia.ru/article/66714

После Кирил заяви, че Сергий никога не е правел компромис в делата на вярата, противоречейки на свидетелството на светците:

Святейший Патриарх, конечно, должен был идти на какие-то компромиссы. Но эти компромиссы никогда не простирались на веру, на церковное устройство, то есть на те фундаментальные истины, на которых и зиждется жизнь Православной Церкви. Он защищал эти истины и эти принципы.

Негово Светейшество Патриархът, разбира се, трябваше да прави някакви компромиси. Но тези компромиси никога не се простираха до вярата, до църковното устройство, тоест до онези фундаментални истини, върху които се основава животът на Православната Църква. Той защитаваше тези истини и принципи.

— Патриарх Кирил, проповед на лития за Патриарх Сергий (Страгородски), 15 май 2020 г. Пълен текст: “Святейший Патриарх Кирилл совершил литию по приснопамятному Патриарху Сергию (Страгородскому),” https://www.patriarchia.ru/article/66714

Кирил отхвърли осъжданията от Новомъчениците, всички от които са прославени като светци, като „лъжливи обвинения“:

Люди, которые со стороны наблюдали за деятельностью Святейшего Патриарха Сергия, в то время Патриаршего местоблюстителя, особенно те, кто наблюдал издалека, в условиях полной личной безопасности, нередко направляли в адрес Местоблюстителя грозную, сокрушительную критику, обвиняя его в предательстве, в измене Православию. Но жизнь показала, что это не так, что это были ложные наветы. Святейший Сергий не поступился ничем, что имело принципиальное значение для дела спасения, которое призвана совершать Церковь, и его компромисс с властью распространялся на ту сферу, которая для власти считалась важной, но которая не являлась таковой для дела человеческого спасения.

Хората, които отстрани наблюдаваха дейността на Негово Светейшество Патриарх Сергий, по онова време Патриаршески Местоблюстител, особено онези, които наблюдаваха отдалеч, в условията на пълна лична безопасност, нерядко отправяха срещу Местоблюстителя грозна, съкрушителна критика, обвинявайки го в предателство, в измяна на Православието. Но животът показа, че това не е така, че това бяха лъжливи обвинения. Негово Светейшество Сергий не се е отказал от нищо, което имаше принципно значение за делото на спасението, което е призвана да извършва Църквата, и неговият компромис с властта се простираше до онази сфера, която за властта се считаше за важна, но която не бе такава за делото на човешкото спасение.

— Патриарх Кирил, проповед на лития за Патриарх Сергий (Страгородски), 15 май 2020 г. Пълен текст: “Святейший Патриарх Кирилл совершил литию по приснопамятному Патриарху Сергию (Страгородскому),” https://www.patriarchia.ru/article/66714

„Онези, които наблюдаваха отдалеч, в условията на пълна лична безопасност“: Кирил отхвърля свидетелството на РПЦЗ и на Новомъчениците с тази фраза, обиждайки и клеветейки ги, твърдейки, че те просто са казвали тези думи в безопасност.

Но дали Новомъчениците бяха безопасни наблюдатели?

Това бяха епископи и свещеници в съветски затвори и трудови лагери, мнозина от които бяха измъчвани и екзекутирани именно защото отказваха да се подчинят на Сергий. Св. Виктор Глазовски нарече сергианството „по-лошо от всяка ерес.“ Св. Павел Ялтински каза, че то превръща Сергий в „отстъпник от Православието като древните libellatici.“ Митрополит Кирил Казански каза, че претенцията на Сергий за власт е „богохулство.“ Митрополит Йосиф Петроградски и безброй други отидоха на смъртта си, вместо да приемат капитулацията на Сергий. В отговор на тази вълна от свидетелства на светци, Патриарх Кирил дръзко нарича тяхното свидетелство „лъжливи обвинения“ от хора, които „наблюдавали отдалеч.“

На 8 септември 2023 г., 80-ата годишнина от избора на Сергий за Патриарх, Кирил отслужи панихида на гроба на Сергий в Богоявленския катедрален храм и аргументира, че Църквата е постъпила правилно, като не се е противопоставила на съветския режим:

Трудно представить, как бы повел себя наш народ, если бы Церковь призвала его к борьбе с тогдашней безбожной властью. Но Церковь этого не сделала — все было направлено на сохранение веры православной в нашей стране и, конечно, преодоление того отчуждения, которое имело место между властью и Церковью.

Трудно е да си представим как щеше да се държи нашият народ, ако Църквата го беше призовала към борба с тогавашната безбожна власт. Но Църквата не направи това: всичко бе насочено към съхраняване на православната вяра в нашата страна и, разбира се, преодоляване на онова отчуждение, което съществуваше между властта и Църквата.

— Патриарх Кирил, слово в Богоявленския катедрален храм в Елохово по случай 80-ата годишнина от избирането на Митрополит Сергий за Патриарх, 8 септември 2023 г. https://www.patriarchia.ru/article/104865

„Преодоляване на отчуждението между властта и Църквата.“ „Отчуждението“, за което Кирил говори, бе анатемата от 1918 г.: осъждането на Съветската власт от Всеруския Събор. По собствената логика на Кирил, Църквата е постъпила правилно, като е преодоляла анатема, произнесена от Всеруския Събор и потвърдена от РПЦЗ!

След това той похвали Сергий за установяването на „нов тип отношения“ с държавата, убила епископите и свещениците на Църквата:

Попрошу всех вас помолиться о приснопамятном Святейшем Патриархе Сергии, который в самую, может быть, тяжелую годину всей истории Русской Православной Церкви выстоял в верности к Церкви, сумев преодолеть идеологические и политические преграды, которые стояли между Церковью и властью, и установить новый тип отношений, благодаря которому стали открываться храмы, монастыри, были выпущены заключенные священники и епископы, и возродилась наша Церковь.

Моля всички вас да се помолите за приснопоменаемия Негово Светейшество Патриарх Сергий, който в може би най-тежкия час от цялата история на Руската Православна Църква устоя във вярност към Църквата, успявайки да преодолее идеологическите и политически прегради между Църквата и властта, и да установи нов тип отношения, благодарение на които започнаха да се отварят храмове, манастири, бяха освободени затворени свещеници и епископи, и нашата Църква се възроди.

— Патриарх Кирил, слово в Богоявленския катедрален храм в Елохово по случай 80-ата годишнина от избирането на Митрополит Сергий за Патриарх, 8 септември 2023 г. https://www.patriarchia.ru/article/104865

„Затворени свещеници и епископи бяха освободени.“ Мнозина от тези свещеници и епископи бяха затворени именно защото отказваха Декларацията на Сергий. Кирил приписва на Сергий освобождаването на хора, чието затваряне неговата капитулация помогна да бъде оправдано.

През май 2025 г. Кирил похвали политиката на Сергий за приспособяване към държавата като спасителна за Църквата:

Патриарху Сергию удалось вывести нашу Церковь из тяжелого кризисного положения, которое сопровождалось открытым конфликтом между Церковью и государством. В условиях той политической системы, которая существовала в нашей стране, такой открытый конфликт не мог закончиться ничем благополучным для Церкви. Надо было искать пути выхода из этого конфликта, и Святейший Патриарх Сергий нашел такой выход. Кому-то, конечно, это не понравилось, особенно тем, кто жил далеко за пределами нашего Отечества и ничем не рисковал, занимая другую позицию. Но то, что у Патриарха установился прямой контакт с высшим руководством нашей страны, в то время имело спасительное значение для самого бытия нашей Церкви.

Патриарх Сергий успя да изведе нашата Църква от тежкото кризисно положение, съпроводено от открит конфликт между Църквата и държавата. В условията на онази политическа система, която съществуваше в нашата страна, такъв открит конфликт не можеше да завърши с нищо благополучно за Църквата. Необходимо бе да се търсят пътища за изход от този конфликт, и Светейшият Патриарх Сергий намери такъв изход. На някои, разбира се, това не хареса, особено на онези, които живееха далеч извън пределите на нашето Отечество и с нищо не рискуваха, заемайки друга позиция. Но това, че Патриархът установи пряк контакт с висшето ръководство на нашата страна, по онова време имаше спасително значение за самото битие на нашата Църква.

— Патриарх Кирил, думи при панихидата за Патриарх Сергий, 15 май 2025 г. Стенограма: https://www.patriarchia.ru/article/115716. Видео: https://www.youtube.com/watch?v=caQ6JKCI1lY

„На някои не хареса, особено на онези, които живееха далеч.“ „Някои.“ Това са канонизирани светци, измъчвани и разстрелвани в съветски затвори. „Онези, които живееха далеч.“ Това са епископи, които Църквата прослави като мъченици. Кирил ги отхвърля като далечни критици, които „с нищо не рискуваха.“

На 15 май 2024 г. Патриарх Кирил отслужи панихида на гроба на Патриарх Сергий в Богоявленския катедрален храм в Елохово. Вижте го как почита човека, когото нашите светци и старци осъдиха:

Патриарх Кирил извършва Пасхална панихида на гроба на Патриарх Сергий в параклиса „Св. Николай“ на Богоявленския катедрален храм, по случай 80-ата годишнина от успението на Сергий. 15 май 2024 г. Източник: Руска Православна Църква (YouTube)

Той също така е описвал Сергий в откровено почетни изрази:

Мы вспоминаем Святейшего Патриарха как исповедника. Он не был мучеником, но все его служение на посту Патриаршего Местоблюстителя и Патриарха было, несомненно, исповедничеством.

Ние помним Негово Светейшество Патриарха като изповедник. Той не беше мъченик, но цялото му служение като Местоблюстител и Патриарх беше несъмнено изповедничество.

— Патриарх Кирил, думи преди панихидата за Патриарх Сергий, Богоявленски катедрален храм в Елохово, 15 май 2024 г. Стенограма: https://www.patriarchia.ru/article/86496. Видео: https://www.youtube.com/watch?v=kYuIKKaWgp4

Думата, която Кирил използва, „исповедник“ (изповедник), е формална канонична категория на светост, обозначаваща човек, пострадал за православната вяра при гонение, но не убит.^[42] На Св. Максим Изповедник бе отрязан езикът и отсечена дясната ръка заради отказа му от монотелитската ерес. Св. Марк Ефески, „Изповедник на Православната Вяра“, стоя сам срещу лъжливата Флорентийска Уния. Св. Тихон, самият Патриарх, издал анатемата от 1918 г. срещу Съветската власт, е наричан „Свят Изповедник и Патриарх“ в своя тропар, а РПЦЗ го канонизира през 1981 г. изрично като „исповедник.“^[43] Сергий отмени анатемата на Тихон.

Патриарх Кирил сега дръзко прилага към Сергий същата канонична титла, която Църквата даде на патриарха, когото Сергий предаде.

Действителните изповедници в историята на Сергий са светците, които отказаха неговата Декларация. Свещеноизповедник Атанасий (Сахаров), Епископ Ковровски, самият той бе епископ на Московската Патриаршия, който прекъсна общение с администрацията на Сергий заради Декларацията от 1927 г. Той прекара повече от тридесет години в съветски лагери и изгнание заради този отказ. Канонизиран е с формалната титла „Священноисповедник“ (Свещеноизповедник): духовно лице, пострадало за вярата, но не убито.^[44] Юбилейният Събор от 2000 г. канонизира стотици Новомъченици и Изповедници на Русия, всеки с тази точна литургическа степен. Кирил е взел титлата, принадлежаща на онези, които се противопоставиха на Сергий, и я е дал на самия Сергий. Той е обърнал агиографските категории: колаборантът получава титлата на светците, за чието преследване е допринесъл.

Инфлацията не се ограничава до „изповедник.“ В словата си Кирил нарича Сергий „Святейший Патриарх Сергий“, „Негово Светейшество Патриарх Сергий“, дори когато обсъжда Декларацията от 1927 г. Но Сергий не бе Патриарх през 1927 г. Той бе Митрополит Сергий и получи патриаршеската титла едва през септември 1943 г., когато Сталин лично свика събор за тази цел. В нощта на 4 септември 1943 г. Сталин призова Сергий и двама други митрополити в Кремъл за среща, продължила до 2:00 сутринта, в присъствието на Молотов и Полковник от НКВД Г.Г. Карпов. Когато Сергий каза, че събор може да бъде свикан за месец, Сталин се усмихна и попита дали могат по-бързо: „Възможно ли е да покажете болшевишко темпо?“ Карпов осигури военни самолети. Четири дни по-късно деветнадесет епископи избраха Сергий като единствен кандидат в еднодневен събор. Мнозинството от руския епископат бе в лагери или в гробове.^[45]

Епископите на РПЦЗ отхвърлиха избора седмици по-късно, наричайки го „неканоничен и политически акт, който бе направен да служи на интересите на съветското комунистическо правителство и неговия диктатор Йосиф Сталин.“ Те отбелязаха, че „изповедническите епископи, страдащи за вярата в изгнание и затвори, не бяха поканени. Мъченическата Църква, укриваща се в ‘катакомбите’ на Съветска Русия, не бе представена.“^[46]

Кирил заличава всичко това. Наричайки Сергий „Патриарх“, когато обсъжда Декларацията от 1927 г., той придава патриаршеска власт на едностранен акт на Митрополит, чиято власт мнозинството от епископите отхвърлиха. Анахронизмът не е небрежен; той е систематичен и се е засилвал с времето.^[47] Светците осъдиха Митрополит Сергий. Кирил е заличил Митрополита.

В същото слово Кирил похвали Сергий, че е преговарял със Сталин:

Ему удалось договориться с главой государства Сталиным о том, чтобы из лагерей и тюрем были отпущены наши архиереи и священники.

Успя да се договори с държавния глава Сталин за освобождаването на нашите архиереи и свещеници от лагерите и затворите.

— Патриарх Кирил, думи преди панихидата за Патриарх Сергий, Богоявленски катедрален храм в Елохово, 15 май 2024 г. Стенограма: https://www.patriarchia.ru/article/86496. Видео: https://www.youtube.com/watch?v=kYuIKKaWgp4

Светците, отказали да се подчинят на Сергий, бяха онези в тези лагери и затвори. Те бяха там именно защото не приемаха сътрудничеството на Сергий. Кирил представя това сътрудничество като добродетел. Той също похвали Сергий за „съхраняване на единството“:

Он сумел сохранить единство нашей Церкви, восстановить его там, где оно было порушено.

Той успя да съхрани единството на нашата Църква, да го възстанови там, където бе нарушено.

— Патриарх Кирил, думи преди панихидата за Патриарх Сергий, Богоявленски катедрален храм в Елохово, 15 май 2024 г. Стенограма: https://www.patriarchia.ru/article/86496. Видео: https://www.youtube.com/watch?v=kYuIKKaWgp4

Новомъчениците казаха точно обратното: че Сергий наруши единството чрез предателството си, и че онези, които го последваха, отидоха „в бездната на църковното осъждане.“

Световният Руски Народен Събор, на който Кирил председателства, бе съорганизатор на тази мемориална конференция. Два месеца по-рано същата организация обяви войната в Украйна за „Свещена Война“ (вж. Chapter 18).^[48] Същият орган, който почита Сергий, сега подчинява Църквата на държавната война: сергианството остава активна идеология.

На същия ден, 15 май 2024 г., Кирил не се ограничи до устни думи на панихида. Той издаде формално пастирско послание (послание) до цялата Църква: „архипастири, пастири, дякони, монашестващи и всички верни чеда на Руската Православна Църква.“ Това е най-високият формат на авторитет, който патриарх може да използва, освен окръжно. В него той обяви:

Пришло время с уверенностью засвидетельствовать, что Патриарх Сергий осуществлял свою миссию, стоя на недвижимом камне веры (Мф. 7:24). Он видел историческое бытие Церкви Бога живаго, столпа и утверждения истины (1 Тим. 3:15) в большой исторической перспективе, соотнося свои решения с далеким будущим и доказав, что его главным делом была победа, победившая мир, — вера наша (1 Ин. 5:4)

Дойде време с увереност да засвидетелстваме, че Патриарх Сергий осъществяваше своята мисия, стоейки върху неподвижния камък на вярата (Мат. 7:24). Той виждаше историческото битие на Църквата на живия Бог, стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15) в широка историческа перспектива, съотнасяйки решенията си с далечното бъдеще и доказвайки, че главното му дело бе победата, победила света: нашата вяра (1 Йоан 5:4).

— Патриарх Кирил, пастирско послание по случай 80-ата годишнина от успението на Патриарх Сергий, 15 май 2024 г. https://www.patriarchia.ru/article/105688

„Неподвижният камък на вярата.“ Кирил прилага към Сергий образа, който Христос използва за онези, които чуват Неговите слова и ги изпълняват (Мат. 7:24). Светците, които чуха Декларацията на Сергий и я отказаха, я нарекоха богохулство срещу Светия Дух. Кирил вместо това казва, че Сергий е стоял на Христовия камък.

В същото послание Кирил постави Сергий в пряка приемственост от Св. Тихон, самият патриарх, издал анатемата от 1918 г. срещу Съветската власт, която Сергий отмени:

Патриарх Сергий был духовным продолжателем дела своего прославленного предшественника — святителя Тихона (Беллавина), приняв от него всю полноту попечения о сохранении Православия, апостольской преемственности и каноничности.

Патриарх Сергий беше духовният продължител на делото на своя прославен предшественик — Св. Тихон (Белавин), приемайки от него пълнотата на грижата за съхраняването на Православието, апостолското приемство и каноничността.

— Патриарх Кирил, пастирско послание по случай 80-ата годишнина от успението на Патриарх Сергий, 15 май 2024 г. https://www.patriarchia.ru/article/105688

Св. Тихон анатемоса съветския режим. Сергий обяви, че „неговите радости и успехи са наши радости и успехи.“ Патриарх Кирил казва, че Сергий продължил делото на Св. Тихон. Светците, преживели и двамата, в противоположност на позицията на Патриарх Кирил, казаха, че Сергий предал това дело.

После Кирил представи всяка критика на Сергий като западна геополитическа операция:

Не одно десятилетие западные советологические круги искусственно политизировали фигуру Патриарха Сергия, стремясь представить его деяния в искаженном виде, чтобы выбить звено из церковной традиции и поставить под вопрос историческую преемственность и каноничность нашей Церкви. Как в годы Холодной войны, так и сегодня, это вызвано антироссийскими политическими целями — попытками нарушить согласие между Церковью и народом, армией и государством, создать новые болезненные социальные и духовные кризисы в нашей стране.

Повече от едно десетилетие западни съветологически кръгове изкуствено политизираха фигурата на Патриарх Сергий, стремейки се да представят деянията му в изкривен вид, за да изтръгнат звено от веригата на църковното Предание и да поставят под въпрос историческата приемственост и каноничността на нашата Църква. Както в годините на Студената война, така и днес, това е продиктувано от антируски политически цели: опити да се наруши съгласието между Църквата и народа, армията и държавата, да се създадат нови болезнени социални и духовни кризи в нашата страна.

— Патриарх Кирил, пастирско послание по случай 80-ата годишнина от успението на Патриарх Сергий, 15 май 2024 г. https://www.patriarchia.ru/article/105688

Кого точно има предвид, когато говори за западни съветологически сили? Подсказва ли, че РПЦЗ е западна съветологическа сила?

„Съгласието между Църквата и народа, армията и държавата.“ Тук Кирил разкрива точно какво защитава: сливането на Църква, армия и държава в единен национален организъм. Всеки, който критикува това сливане, било Новомъчениците, осъдили го през 1927 г., или съвременни гласове, веднага бива етикиран като агент на „антируски политически цели.“ Отново етикетът „антируски“ отхвърля всеки несъгласен.

Светците, измъчвани и разстрелвани в съветски затвори заради противопоставянето си на Сергий, стават по тази логика инструменти на западно подриване. Пастирското послание нарича Сергий „подвижник“ (подвижник), същата агиографска лексика, използвана за канонизирани светци.^[49]

Институционалната защита (1990–2024)

Похвалите на Кирил за Сергий почиват на институционална основа, предхождаща неговия патриаршат.

През 1990 г. Архиерейският Събор на Московската Патриаршия издаде официална декларация (воззвание) в отговор на изискването на РПЦЗ Московската Патриаршия да се отрече от Декларацията на Сергий от 1927 г.:

Със цялата определеност ние сме длъжни да подчертаем, че Декларацията от 1927 г. не съдържа нищо, което би било противно на Словото Божие, което би съдържало ерес и по този начин би давало основание за отделяне от приелия я орган на църковно управление.

— Декларация на Архиерейския Събор на Руската Православна Църква, 1990 г. https://www.patriarchia.ru/article/99601^[50]

„Не съдържа нищо, противно на Словото Божие.“ Светците, отказали Декларацията и отишли на смъртта си, я нарекоха богохулство и отстъпничество. Архиерейският Събор ги е отменил на съборно ниво.

Същият документ после фалшифицира собственото свидетелство на светците, твърдейки, че опозицията им не е свързана с Декларацията:

Опозицията на Митрополит Сергий от ленинградския Митрополит Йосиф и отделянето от него през 1930 г. на Митрополит Кирил Казански не бяха свързани непосредствено с Декларацията, а бяха резултат от неразбиране на линията на Заместника на Патриаршеския Местоблюстител в делата на църковното управление, която в тогавашните условия бе единствено възможната.

— Декларация на Архиерейския Събор на Руската Православна Църква, 1990 г. https://www.patriarchia.ru/article/99601^[51]

Това е пряка лъжа. Митрополит Кирил Казански написа, че претенцията на Сергий за власт е „богохулство.“ Последователите на Митрополит Йосиф Петроградски посочваха Декларацията като причина за отделянето си. Архиерейският Събор пренаписа мотивацията на светците, за да превърне принципната им позиция срещу отстъпничеството в бюрократическо недоразумение относно „църковно управление.“^[52]

През 2006 г. Патриарх Алексий II, предшественикът на Кирил, продължи защитата. На пресконференция настоя, че документът не бива да се нарича „декларация“, а „послание“ (съобщение), и защити Сергий като „позицията на искрен патриот на Русия, а не служител на безбожния режим.“^[53]

Моделът вече е видим: Съборът от 1990 г. обяви отделянето на светците за безпочвено; сега патриархът забранява дори името, което светците дадоха на документа, когото осъдиха.

Кирил изгради върху тази основа. В продължение на двадесет години (1989–2009) той служи като председател на Отдела за Външноцърковни Връзки (ОВЦВ). През 2002 г. неговият отдел съорганизира съвместен семинар със Синодалната Богословска Комисия, озаглавен „Отношенията на Руската Православна Църква и властите през 1920-те–30-те г.“ Заместникът на Кирил, Протойерей Всеволод Чаплин, го представяше на семинара. Резултатният документ, одобрен от Светия Синод, обяви, че самият термин „сергианство“ не бива да се употребява:^[54]

Употребата на термина „сергианство“ в дискусия е нежелателна, тъй като той не е неутрален и сам по себе си изразява определена позиция.

— „Заключителен документ от семинара ‘Отношенията на Руската Православна Църква и властите в Русия през 1920-те–30-те г.’“, точка 1, ОВЦВ на Московската Патриаршия, 27 май 2002 г. Одобрен от Светия Синод, 18 юли 2002 г. https://mospat.ru/ru/news/84038/^[55]

Документът после нарече Сергий „изповедник“, който никога не е предал вярата:

Заместникът на Патриаршеския Местоблюстител в своите усилия за нормализиране на църковния живот бе загрижен за доброто на Църквата и правеше всичко възможно в конкретните исторически обстоятелства… без да изменя на вероучителните и канонични принципи. Той бе пределно предпазлив в избора на изрази и в периода на затвор се държеше като изповедник, защитавайки църковните интереси.

— „Заключителен документ от семинара ‘Отношенията на Руската Православна Църква и властите в Русия през 1920-те–30-те г.’“, точка 2, ОВЦВ на Московската Патриаршия, 27 май 2002 г. Одобрен от Светия Синод, 18 юли 2002 г. https://mospat.ru/ru/news/84038/^[56]

„Изповедник.“ Точната дума, която Кирил щеше да употреби двадесет и две години по-късно в словата си от 2024 г. Това не е съвпадение. Отделът на Кирил създаде езика през 2002 г.; Кирил го повтори като патриарх през 2024 г. Институционалната линия бе зададена под негово ръководство: Сергий, според Патриарх Кирил, бе светецоподобна фигура, пострадала за вярата, а онези, които използват думата „сергианство“, са така наречени полемисти, не свидетели. Светците, осъдили Сергий като „по-лош от Несторий“ и отстъпник, предал Истината, са отменени просто от семинар в собствения ОВЦВ на Кирил.

Шест години по-късно, все още под председателството на Кирил в ОВЦВ, когато Епископ Диомид от Анадир обвини йерархията в „неосергианство като духовно съглашателство с мирската власт“, Синодалната Богословска Комисия отговори с официален каноничен анализ, публикуван на уебсайта на ОВЦВ (mospat.ru):^[57]

Що се отнася до термина „неосергианство“, той е нова измислица, неуместна и произволна. Този термин принизява служението на Патриарх Сергий, а също предполага некоректни паралели с трагичния период от историята на Руската Църква през XX в.

— Синодална Богословска Комисия, “Богословско-каноничен анализ на писмата и обръщенията, подписани от Епископ Диомид Анадирски и Чукотски,” 2008 г., https://mospat.ru/ru/news/64410/^[58]

„Принизява служението на Патриарх Сергий.“ Човекът, когото светците нарекоха предател, по-лош от Несторий, има „служение“, което не бива да бъде „принизявано.“

Епископ Диомид, обвинил ги в неосергианство, бе впоследствие лишен от сан. Това е моделът. Който възрази срещу Патриарх Кирил, веднага бива преследван за това.

Следващата година, в слово, почитащо неговия наставник Митрополит Никодим (Ротов), Патриарх Кирил разкри стратегията зад терминологичната полиция. Той призна, че „сергианство“ описва реално явление, но извърши дефиниционна подмяна, за да го разкъса от самия Сергий:

Есть такое у нас понятие, я его очень не люблю, но оно вошло в нашу историческую науку, такое понятие как «сергианство». Само по себе понятие с личностью Патриарха Сергия прямо не связано. Это скорее то, что Церковь переживала в более позднюю эпоху, когда было сломлено всякое сопротивление Церкви. Суть этого явления заключалась в том, что все, включая и кадровую политику, определяла власть.

Има у нас такова понятие, аз много не го обичам, но то е влязло в нашата историческа наука: понятието „сергианство.“ Самото понятие не е пряко свързано с личността на Патриарх Сергий. Това е по-скоро онова, което Църквата преживяваше в по-късна епоха, когато всяка съпротива на Църквата бе сломена. Същността на това явление се състоеше в това, че всичко, включително кадровата политика, бе определяно от властта.

— Патриарх Кирил, слово на конференцията „Богословското наследство на Митрополит Никодим,“ 12 октомври 2009 г. https://www.patriarchia.ru/article/89716

Кирил признава явлението: държавен контрол на Църквата, включително всички назначения. Но го поставя в „по-късна епоха“, сякаш Сергий нямал нищо общо с него. Светците казаха обратното: че Сергий положи началото на подчинението, че Декларацията от 1927 г. бе моментът, в който вътрешната свобода на Църквата бе предадена. Предефинирането на Кирил му позволява да осъжда явлението, докато канонизира човека, който го стартира.^[59]

През 2013 г. о. Максим Козлов, първи заместник-председател на Учебния комитет на РПЦ и професор в Московската Духовна Академия, направи същия ход от академичното крило. Той обяви, че „в устата на църковен човек е абсолютно некоректно да се говори за ‘сергианство’“, защото то „придава негативна конотация на името на Предстоятеля на нашата Църква“:

Прежде всего (повторю эту мысль), в устах церковного человека абсолютно некорректно говорить о «сергианстве», ибо при этом усваивается отрицательная коннотация в имени Предстоятеля нашей Церкви.

На първо място (ще повторя тази мисъл), в устата на църковен човек е абсолютно некоректно да се говори за „сергианство“, защото по този начин се придава отрицателна конотация на името на Предстоятеля на нашата Църква.

Но в същия доклад той призна, че „терминът ‘сервилизъм’ или терминът ‘колаборационизъм’ може да бъде приложен към позицията на различни йерарси на съветската епоха“:

Термин «сервилизм» или термин «коллаборационизм» может быть приложен к позиции тех или иных иерархов советской эпохи.

Терминът „сервилизъм“ или терминът „колаборационизъм“ може да бъде приложен към позицията на различни йерарси на съветската епоха.^[60]

Дори МП признава реалността. Но на светците е забранен техният речник.

Не всички гласове вътре в Московската Патриаршия бяха покорни. Протойерей Владислав Свешников, известен свещеник на Московската Патриаршия, написа есе, озаглавено „Психология на неосергианството“, в което назова онова, което целият институционален апарат на Кирил върши:

Задачата на неосергианството е да оправдае сергианството, да не само търси богословски и исторически интерпретации за него, но и да прослави сергианството.

— Протойерей Владислав Свешников, “Психологията на неосергианството,” цитиран в Протойерей Пьотр Перекрестов, “Why Now?,” Orthodox Life, Том 44, Бр. 6 (1994), стр. 40–43

„Да прослави сергианството.“^[61] Това е свещеник на МП, описващ точната програма, документирана в тази глава. Свешников също определи отличителните черти на неосергианството: загубата на християнството като морална религия, замяната на покаянието с оправдание и, като резултат, безразличието към мъчениците сред младите. Заключението му бе призив: „Каква радостна въздишка би се раздала от множество сърца“, ако Руската Църква честно разкрие „всички рани, грехове и недостатъци на близкото минало.“

Вместо това институцията избра прославянето.

През 1990 г. Архиерейският Събор обяви, че Декларацията „не съдържа нищо, противно на Словото Божие.“ През 2002 г. ОВЦВ на Кирил обяви термина за „нежелателен.“ През 2006 г. Алексий II забрани думата „декларация.“ През 2008 г. ОВЦВ на Кирил нарече „неосергианството“ „измислица.“ През 2009 г. Кирил предефинира сергианството като нещо, което Сергий не е направил. През 2013 г. богословската академия наложи лингвистичната забрана. През 2024 г. Кирил лично нарече Сергий „изповедник“, стоящ на „неподвижния камък на вярата“, използвайки точния език, формализиран от собствения му отдел двадесет и две години по-рано.

РПЦЗ канонизира тези светци заради тяхната съпротива на Сергий. Сега Кирил нарича тази съпротива „недоразумение“, нарича техния преследвач изповедник, стоящ на „неподвижния камък на вярата“, и отхвърля свидетелството им като западна политическа операция.

Отговорът на РПЦЗ? Абсолютно и оглушително мълчание за онова, което Кирил върши с нейните собствени светци, и порицание и критика на всеки, който привлича вниманието към това.

Моделът е защитен и наказателен. Институцията реабилитира Сергий и заглушава всеки, който призовава неговото име като предупреждение за текущото поведение. Употребата на думата „сергианство“ за описание на приспособяването на йерархията с властта е официално „нежелателна“, после „неуместна и произволна“, после основание за лишаване от сан. Това е сергианството, защитаващо себе си: системата на приспособяване с властта сега използва същата власт, за да потиска онези, които я назовават.

Сергей Чапнин, прекарал петнадесет години в работа в Московската Патриаршия като главен редактор на Журнала на Московската Патриаршия, преди да бъде уволнен заради критичната си позиция, обобщи какво означава сергианството на практика:

Да бъдеш лоялен на държавата, лоялен на империята, е по-важно от следването на заповедите.

— Сергей Чапнин, Atlantic Council Eurasia Center, 17 септември 2025 г., https://www.youtube.com/watch?v=JSp-10UsoOE&t=3013s

Това не е исторически анализ. Това е свидетелство на очевидец от някой, работил вътре в институцията.

Защитата на Сергий от Кирил е институционална политика, изградена от него като председател на ОВЦВ и сега изпълнявана като патриарх, насочена към неговата прослава (канонизация). Списание Orthodoxia, създадено с благословението на Патриарх Кирил, посвети множество броеве на реабилитирането на наследството на Сергий. През 2024 г. А.В. Шчипков, ректор на Руския Православен Университет „Св. Йоан Богослов“ и заместник-ръководител на Световния Руски Народен Събор (на който Кирил председателства), написа в Orthodoxia:

Изглежда твърде вероятно, че рано или късно Негово Светейшество Патриарх Сергий ще бъде канонизиран.

— А.В. Шчипков, “Великата мисия на Патриарх Сергий (Страгородски),” Orthodoxia Бр. 1 (2024), https://www.patriarchia.ru/article/105717^[62]

В същата статия Шчипков отхвърля свидетелството на светците като измислица:

Тълкуването на Посланието от 1927 г. като уж недопустим компромис с безбожна държава е нарочито и неубедително.

— А.В. Шчипков, “Великата мисия на Патриарх Сергий (Страгородски),” Orthodoxia Бр. 1 (2024), https://www.patriarchia.ru/article/105717^[63]

После обяснява какво наистина мотивира критиците:

В действителност Посланието и неговият автор са атакувани не по политически причини, а защото този политически компромис позволи на Църквата да съхрани епископата: най-важното условие за нейното оцеляване.

— А.В. Шчипков, “Великата мисия на Патриарх Сергий (Страгородски),” Orthodoxia Бр. 1 (2024), https://www.patriarchia.ru/article/105717^[64]

С други думи: светците, измъчвани и разстрелвани заради отказа им от Декларацията на Сергий, я атакуваха не защото бе богохулство, отстъпничество или предателство на Христос, а защото проработи. Онези, които нарекоха Сергий по-лош от Несторий, бяха мотивирани от негодувание, че Църквата оцеля.

Всичко това е публикувано на patriarchia.ru с благословението на Кирил.

Шчипков нарича самия термин „сергианство“ абсурден: «Особенно нелепым выглядит использование термина “сергианство”» („Особено нелепа е употребата на термина ‘сергианство’“). И разгръща стандартната контраатака срещу осъждащите Сергий: че РПЦЗ «провозгласила вермахт христолюбивым воинством» („прогласила Вермахта за христолюбиво воинство“) и че емиграцията се молела за победата на Хитлер. Източникът му за това твърдение е Политиканы от религии на Гордиенко и др. (Москва, 1973), съветска комунистическа антирелигиозна пропагандна книга.^[65] Собственото списание на Московската Патриаршия, благословено от Кирил, публикувано на patriarchia.ru, цитира атеистична пропаганда, за да защитава човека, когото светците нарекоха предател.

Аргументът, че Сергий „съхранил епископата“, е най-силната академична защита на Декларацията. Сериозни историци го правят: Натаниел Дейвис (A Long Walk to Church) документира, че до 1939 г. оставаха само четирима действащи епископи; Димитри Поспеловски (The Russian Church Under the Soviet Regime) характеризира Сергий като изправен пред „невъзможни избори“; Уилям Флетчер (A Study in Survival) обрамчва целия период в категории на оцеляване. Аргументът е, че без институционална приемственост нямаше да има структура, която Сталин да съживи през септември 1943 г.

Собствените доказателства в тази глава опровергават това. Между 1928 и 1934 г. над 51 625 духовници бяха арестувани. Затварянето на църкви и екзекуциите на духовенство продължиха безспирно след Декларацията. Декларацията не съхрани абсолютно нищо. Тя купи личната свобода на Сергий, докато Църквата бе разрушавана около него.

Както демонстрира Борис Талантов, Сергий спаси не Църквата, а себе си. Четиримата епископи, оставащи през 1939 г., не бяха съхранени от Декларацията; те бяха онези, които държавата избра да не разстреля. Милионите верни в Катакомбната Църква, които отказаха Декларацията и съхраниха Православието в подземието с цената на живота си, са онези, които наистина съхраниха Църквата.

Каквито и да са историческите основания на обвинението за Хитлер, то не отговаря на свидетелството на Новомъчениците. Св. Виктор Глазовски, Св. Павел Ялтински, Св. Андрей Уфимски, Митрополит Кирил Казански и Митрополит Йосиф Петроградски не бяха емигранти. Не бяха в РПЦЗ. Бяха епископи вътре в Съветска Русия, в съветски затвори, осъдили Сергий отвътре. Отклоняването с Хитлер не засяга тяхното свидетелство изобщо.

Собствените критерии на Московската Патриаршия дисквалифицират Сергий

Кампанията за канонизация е изправена пред проблем, който Московската Патриаршия не е разрешила: собствените й публикувани критерии дисквалифицират Сергий. На Юбилейния Архиерейски Събор от 2000 г., самият събор, канонизирал стотици Новомъченици, Митрополит Ювеналий (Поярков) Коломенски, Председател на Синодалната Комисия за Канонизация на Светци, заяви стандарта:

Членовете на Комисията не намериха основания за канонизация на лица, които при следствието оклеветиха себе си или други, ставайки причина за арест, страдания или смърт на напълно невинни хора, независимо от факта, че те самите са пострадали. Малодушието, проявено от тях при подобни обстоятелства, не може да служи за пример, защото канонизацията е свидетелство за светостта и мъжеството на подвижника, на който Христовата Църква призовава чедата си да подражават.^[66]

„Ставайки причина за ареста, мъчението или смъртта на напълно невинни хора.“ Както бе документирано по-горе, военновременните окръжни на Сергий публично обвиняваха поименно епископи и свещеници в „фашистки обрат“, след което няколко от тях бяха арестувани от съветските служби за сигурност. Архиепископ Даниил изгуби зрението си в затвора. Протойерей Сериков умря в затвора. Митрополит Сергий Воскресенски бе застрелян при обстоятелства, предполагащи съветско участие. По какъв начин публичното обвинение на тези духовници от Сергий не представлява „ставане причина за ареста, мъчението или смъртта на напълно невинни хора“?

Критериите на Комисията са приложими „независимо от причината за тяхното страдание.“ Стандартът не позволява изключение за онези, които оклеветяват други от политическо приспособяване, а не под мъчение. По какъв начин компрометирането на някого публично е „по-добро“ от компрометирането му при разпит?^[67]

Московската Патриаршия публикува тези критерии на собствения си събор. Сега се стреми да канонизира човек, когото собствените й критерии изрично дисквалифицират.

Политическа манипулация на историческия запис

Машинарията зад кампанията за канонизация се простира отвъд богословските списания. През август 2024 г. Прокуратурата на Ростовска област отмени собствената си резолюция от 1993 г. за реабилитация на Протойерей Вячеслав Сериков по обвиненията в „държавна измяна“ от Наказателно дело № P-54273. Делото бе прекласифицирано.^[68]

О. Сериков бе един от духовниците, публично обвинени от Сергий в окръжното от март 1943 г. Бе арестуван, осъден и умря в затвора през 1953 г. През 1993 г. Прокуратурата разгледа делото и го реабилитира, потвърждавайки, че обвиненията бяха безпочвени, че обвиненията на Сергий бяха лъжливи. Сега, тридесет и една години по-късно, тази реабилитация е отменена и архивното дело е запечатано.

Времето не е случайно. Отмяната дойде три месеца след конференцията от май 2024 г. за „Патриарх Сергий и неговото духовно наследство“ и формалното пастирско послание на Кирил, наричащо Сергий „подвижник“, стоящ на „неподвижния камък на вярата.“ Чрез повторното криминализиране на една от жертвите на Сергий, държавният апарат премахва документиран случай, доказващ, че обвиненията на Сергий бяха клевета. Ако о. Сериков отново е официално виновен за „държавна измяна“, тогава обвинението на Сергий, че е работил „по заповед на германците“, е ретроактивно валидирано.

Ето как изглежда политическа канонизация на практика: не само богословска реабилитация на обвинителя, но и правно повторно осъждане на жертвите му.

На 25 януари 2026 г. кръгла маса в Храма „Христос Спасител“ по случай петата годишнина на списанието заяви изричната цел:

Нашата задача бе да променим установения стереотип на отношение към Патриарх Сергий и ние срещнахме много голям и жив отклик.^[69]

Човекът, когото светците нарекоха предател, по-лош от Несторий, чиято Декларация Катакомбната Църква анатемоса, когото всеки прославен светец, занимал се с въпроса, осъди единодушно: Московската Патриаршия активно работи за неговата канонизация.

Св. Новомъченик Епископ Дамаскин Глуховски предвиди точно този момент. През 1929 г. той писа директно на Сергий:

Няма да те изтрият от страниците на историята: или Руската Църква ще впише твоето име сред множеството на своите изповедници, или ще го отнесе в списъка на онези, които са предали нейните светоспасителни идеали.

— Св. Новомъченик Епископ Дамаскин Глуховски, писмо до Митрополит Сергий, 1929 г. Източник: О. Виктор Потапов, By Silence God is Betrayed, стр. 18–19; първоначално от Pred Sudom Bozhiim (Монреал: Monastery Press, 1990), стр. 12–27

Думите на Дамаскин бяха лично предизвикателство към Сергий: покай се и стани истински изповедник на вярата, или остани завинаги сред онези, които я предадоха. Изборът принадлежеше единствено на Сергий, и той никога не се покая. Почти век по-късно Кирил напълно обръща смисъла на светеца: той прилага титлата „изповедник“ към човек, който никога не е изпълнил условието, поставено от Дамаскин. Дамаскин предложи на Сергий изкупление чрез покаяние; Кирил присъжда титлата без него, превръщайки предупреждението на светеца в лъжливо оправдание.

Св. Серафим Вирицки, светец, преживял съветските гонения и починал през 1949 г., предвиди точно това: време, когато предателството на Църквата ще дойде не чрез открито преследване, а чрез институционална поквара, със златни куполи, криещи вътрешна лъжа.

Ще дойде време, когато не гоненията, а парите и благата на този свят ще отведат хората далеч от Бога. Тогава ще загинат много повече души, отколкото по времето на гоненията. От една страна, ще слагат злато по куполите и ще поставят кръстове върху тях, а от друга — навсякъде ще царуват злото и лъжата. Истинската Църква винаги ще бъде гонена. Онези, които искат да се спасят, ще се спасяват с болести и скърби. Начинът, по който ще протичат гоненията, ще бъде много хитър и ще бъде много трудно да се предвидят. Страшно ще бъде онова време; жалко ми е за онези, които ще живеят тогава.

— Св. Серафим Вирицки, Life, Miracles, Prophecies of Saint Seraphim of Viritsa (Orthodox Kypseli Publications, 2016), стр. 44–45

Г. Присъдата

Патриарх Кирил:

1. Нарече Митрополит Сергий „изповедник“, който „достойно извървя своя кръстен път“, стоейки на „неподвижния камък на вярата“
2. Отхвърли свидетелството на канонизираните светци като „лъжливи обвинения“ от „онези, които наблюдаваха отдалеч, в условията на пълна лична безопасност“
3. Заяви, че Сергий „по никакъв начин“ не е нарушил догмат или канон
4. Издаде формално пастирско послание до цялата Църква, обявяващо Сергий за „подвижник“, равен на Св. Тихон, и представящо всяка критика като „антируски политически цели“, движени от „западни съветологически кръгове“
5. Посвети статуи на човека, когото светците нарекоха „по-лош от Несторий“
6. Изгради институционалната защита в продължение на три десетилетия: Архиерейският Събор от 1990 г. обяви, че Декларацията „не съдържа нищо, противно на Словото Божие“; собственият му ОВЦВ създаде документа от 2002 г., наричащ Сергий „изповедник“; уебсайтът му публикува анализа от 2008 г., наричащ „неосергианството“ „измислица“; а епископ, обвинил йерархията в сергианство, бе лишен от сан
7. Предефинира „сергианство“ като нещо несвързано със Сергий, признавайки явлението, докато защитава човека, който го положи началото
8. Благослови списание, чиято заявена цел е реабилитирането на Сергий и чиито автори призовават за неговата канонизация

Новомъченици, катакомбни йерарси и изповедници осъдиха Сергий единодушно. Онези, които понесоха затвор, мъчения и смърт заради отказа си от Декларацията му, я съдиха не като прагматична необходимост, а като отстъпничество. РПЦЗ формално прекъсна общение през септември 1927 г.

Собствените действия на Московската Патриаршия издават противоречието. През 2000 г. Юбилейният Архиерейски Събор канонизира Митрополит Кирил Казански като Новомъченик: самия йерарх, който обяви Сергий за „непоправим“, който каза, че той „се е отклонил от онази Православна Църква“, който забрани молитвеното общение със сергианци и влезе в „братско общение с Митрополит Йосиф“ в изрична опозиция на Сергий. И все пак същият Патриарх, който почита Кирил, нарича Сергий „изповедник“ и отхвърля свидетелството на осъдилите го като „лъжливи обвинения.“ Московската Патриаршия почита светец, осъдил Сергий, докато работи за канонизацията на самия Сергий. Тези две позиции не могат да бъдат поддържани едновременно.

Осемте въпроса

Това прекъсване не бе просто административно. През септември 1991 г. Архиепископ Лазар (Журбенко) от Тамбов и Обоян прие духовенство, напускащо Московската Патриаршия, чрез формален акт на покаяние, документиран и в Orthodox Russia (Бр. 22, 1991), и в Orthodox Life (Том 42, Бр. 1, Януари-Февруари 1992). На приеманите бяха задавани осем въпроса:

1. Отхвърляте ли Декларацията на Митрополит Сергий от 1927 г. като ерес?
2. Каете ли се за всякакво очерняне на Светите Новомъченици и Изповедници?
3. Отричате ли се от ереста на икуменизма и от съвместната молитва с еретици?
4. Обещавате ли никога да не доносничите за братята православни на властите?
5. Обещавате ли да не възпоменавате атеистични управници в богослуженията?
6. Каете ли се за подчиняването на Църквата на политически интереси?
7. Каете ли се за участие в почитането на „вечния огън“ (съветски военен мемориал)?
8. Каете ли се за тайнства, извършвани при духовен компромис?

Посоченото библейско основание бе 2 Коринтяни 6:17: „Затова излезте изсред тях и отделете се, казва Господ.“

Официалните издания на РПЦЗ публикуваха тази приемна служба без поправки или уговорки, третирайки я като нормативна епископска практика.

Но в рамките на десетилетие всеки един от тези стандарти щеше да бъде тихо изоставен. Предупреждението вече бе дадено. През 1993 г. сибирският мисионер И. Лапкин предсказа с забележителна точност как Московската Патриаршия ще неутрализира съпротивата на РПЦЗ:

Руската Църква ще срещне своя край, когато Московската Патриаршия се съгласи с всички изисквания на Свободната Руска Църква, отхвърли Декларацията на Митрополит Сергий, канонизира Новомъчениците, напусне Световния Съвет на Църквите, прекрати всякаква икуменическа дейност — всичко това без никакво съответстващо вътрешно прераждане. Цялото това добро може да бъде направено като политически ход и тогава Руската Задгранична Църква няма да има причина да не седне на масата за преговори. Тогава, с мнозинство от гласовете, истината ще бъде потъпкана.

— И. Лапкин, цитиран в Протойерей Пьотр Перекрестов, “Why Now?,” Orthodox Life, Том 44, Бр. 6 (Ноември-Декември 1994), стр. 46

Московската Патриаршия канонизира Новомъчениците през 2000 г. без да се отрече от сергианството. Никога не напусна Световния Съвет на Църквите. Никога не осъди Декларацията от 1927 г. И обединението бе осъществено въпреки всичко.

През 2007 г. РПЦЗ влезе в пълно общение със същата Московска Патриаршия, без да изисква нито един от тези осем въпроса от Москва. Актът за Каноническо Общение (17 май 2007 г.) направи РПЦЗ „неразделна, самоуправляваща се част“ от Московската Патриаршия. Според неговите условия Патриархът на Москва утвърждава всички епископски избори на РПЦЗ и се възпоменава във всички храмове на РПЦЗ. Всеобхватният Задграничен Събор от 2006 г. в Сан Франциско бе гласувал да не влиза в общение „по това време“ поради нерешени въпроси, включително сергианството, но обединението бе осъществено независимо. Не бе изискано формално отречение от сергианството. Не бе издадено формално осъждане на Декларацията от 1927 г. Стандартът, който самата РПЦЗ бе установила през 1991 г., осемте въпроса, третиращи Декларацията като ерес, изискваща покаяние, бе тихо изоставен.

Следователно всеки от тези осем въпроса сега обвинява не само документираните в тази книга действия на Патриарх Кирил, но и условията, при които РПЦЗ влезе в общение с него.

Той прославя Сергий като „изповедник.“ Той клевети Новомъчениците. Практикува икуменизъм. Подчинява Църквата на политически интереси. Възпоменава държавата на съветски мемориали. Пълните последици от това противоречие са разгледани в Chapter 24: Светците, прекратили поменаването.

На каква възможна основа Патриарх, който прославя този човек, който нарича свидетелството на мъчениците „лъжливи обвинения“, може да бъде оправдан?

Отговорът на светците е единодушен: той не може да бъде оправдан. И тяхното свидетелство стои като вечно свидетелство срещу всички, които биха следвали пътя на приспособяване на Сергий.

Сергианският дух на легализъм и компромис с духа на този свят е навсякъде в Православната Църква днес. Но ние сме призвани да бъдем воини Христови въпреки това!

— О. Серафим Роуз (1980), от Йеромонах Дамаскин, Father Seraphim Rose: His Life and Works (St. Herman Press), Глава 52, стр. 394-398

1. Bp. Victor (Ostrovidov) of Vyatka, letter rejecting the 1927 Declaration (Dec 1927). RU: Прот. Михаил Польский, Новые мученики Российские, vol. 2 (Jordanville, 1957), pp. 73–76. EN: Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982), pp. 141–143. ↩

2. Abp. Andrew (Ukhtomsky) of Ufa, “Послание к братии,” Aug 18, 1928. RU: M. Zelenogorsky, Жизнеописание… Архиепископа Андрея (St Petersburg, 1997), pp. 240–241. EN: Orthodox.net, “Hieromartyr Andrew, Archbishop of Ufa”. ↩

3. St. Paul (Kratirov) of Yalta, “О модернизированной Церкви, или о Сергиевском православии,” May 1928. RU: Новомученики и исповедники Российской Церкви (Moscow, 1994), pp. 304–305. EN: Orthodox.net, “Hieroconfessor Paul, Bishop of Starobela”, quoting Bishop Paul’s anti-Sergianist epistles. ↩

4. Св. Йосиф (Петрових), „Resolution… on separating from Metropolitan Sergius“ („Резолюция… за отделяне от митрополит Сергий“), 6 февруари 1928 г. Руски източник: изд. Bratonezh (2011) чрез Azbyka (печатна справка). Английски източник: Orthodox Life, том 31, № 5 (1981), стр. 13–15 (St. Job of Pochaev Press). ↩

5. St. Cyril (Smirnov), letter (Feb 1934) forbidding prayerful communion with Sergianists. RU: Церковные ведомости № 3–4 (1934), p. 3; repr. Богословский Сборник 11–12 (2005), pp. 349–368. EN: Orthodox Russia № 18 (1978), p. 4 (trans. Fr. G. Lardas). ↩

6. Св. Кирил (Смирнов), митрополит Казански, писмо до митрополит Сергий (1929), цитирано в Orthodox Life, том 42, № 1 (януари-февруари 1992), стр. 34. Пълният цитат: „Вие преминахте всички граници на абсолютното, деспотично управление. Разумът вече не говори с Вас. Прибегнахте до специални средства: клевета, принуда, а сега, изглежда, дори подкуп… Разпуснете своя Синод, докато още има време.“ ↩

7. Св. Йоан Шанхайски и Сан-Франциски, The Russian Church Abroad (Руската Задгранична Църква), 2-ро изд., Монреал, 1979, стр. 9. ↩

8. Светият новомъченик архиепископ Нектарий (Трезвински) Ярански, изявление за прекратяване на общението с митрополит Сергий. Цитирано в Ecclesiology of the Russian New Martyrs (Еклисиология на руските новомъченици), част 2, стр. 15. Архиепископ Нектарий е арестуван и изпратен на заточение заради отказа си да приеме Декларацията на Сергий. ↩

9. Светият новомъченик протойерей Симеон Могилев, последно завещание към паството му. Цитирано в Ecclesiology of the Russian New Martyrs (Еклисиология на руските новомъченици), част 2, стр. 11. О. Симеон приема мъченическа смърт заради отказа си да приеме властта на Сергий. ↩

10. Св. Нектарий Оптински (†1928), един от последните оптински старци. Преди Декларацията от 1927 г. той нарича митрополит Сергий обновленец. Когато му възразяват, че Сергий се е покаял за по-ранното си обновленство, старец Нектарий отговаря: „Да, покаял се е, но отровата още е в него.“ Преди смъртта си той заповядва на погребението му да не присъства нито един сергианистки духовник или мирянин. Източници: „Hieroconfessor Nectarius of Optina“ („Свещеноизповедник Нектарий Оптински“), OrthoChristian.com, https://orthochristian.com/103380.html; Ecclesiology of the Russian New Martyrs (Еклисиология на руските новомъченици), част 2, стр. 19. ↩

11. Послание Святейшего Патриарха Тихона от 19 января 1918 г. (ст.ст.) / 1 февраля 1918 г. (нов.ст.). RU full text unavailable (Russian Wikisource URL returns 404 as of Dec 2025); EN overview: Russian Presidential Library, https://www.prlib.ru/en/history/619733. Quote: “Властию, данною нам от Бога, запрещаем вам приступать к Тайнам Христовым, анафематствуем вас…”. ↩

12. Original Russian: “Будучи воспитан в монархическом обществе и находясь до самого ареста под влиянием антисоветских лиц, я действительно был настроен к Советской Власти враждебно, причем враждебность из пассивного состояния временами переходила к активным действиям как-то: обращение по поводу Брестского мира в 1918 г., анафемствование в том же году Власти и наконец воззвание против декрета об изъятии церковных ценностей в 1922 г.” ↩

13. Resolution of the Renovationist Council (“II All-Russian Council”), May 3, 1923. RU: «Собор вынес резолюцию о поддержке советской власти… [и] отверг анафематствование Патриархом Тихоном в 1918 году.» The council passed a resolution “об отмене анафематствования Советской власти” (about the annulment of the anathematization of Soviet Power). Source: https://dvagrada.ru/wiki/Обновленческий_собор_1923_года. This resolution has no canonical authority but demonstrates how the anathema was understood at the time. ↩

14. Original Russian: “Собор вынес резолюцию о поддержке советской власти… [и] отверг анафематствование Патриархом Тихоном в 1918 году.” ↩

15. ROCOR Synod of Bishops, Decree #107, January 9/22, 1970. Chairman: Metropolitan Filaret. Secretary: Bishop Laurus. Issued as a protest against the celebration of Lenin’s birth centennial. RU: «Владимир Ленин и прочие гонители Церкви Христовой, нечестивые отступники, поднявшие руки на Помазанников Божиих, убивавшие священнослужителей, попиравшие святыни, разрушавшие храмы Божии, мучившие братьев наших и осквернившие Отечество наше, анафема.» EN: “Vladimir Lenin and other persecutors of the Church of Christ, wicked apostates who raised their hands against the Anointed of God, killing clergy, trampling holy sites, destroying the temples of God, torturing our brethren and defiling our Fatherland, anathema.” The decree mandated that all ROCOR churches hold prayer services during Holy Cross week with readings from Patriarch Tikhon’s original 1918 message. Source: https://amilovidov.ru/en/lyubv/anafema-sovetskoi-vlasti-patriarh-tihon-stoit-v-ryadu-velichaishih.html. For the full text of the original 1918 anathema, see: https://azbyka.ru/otechnik/Tihon_Belavin/poslanie-patriarha-tihona-s-anafemoj-bezbozhnikam/. Original publication: Богословский Вестник, Сергиев Посад, 1918, Том I, Январь-Февраль, pp. 74-76. ↩

16. Original Russian: “Владимир Ленин и прочие гонители Церкви Христовой, нечестивые отступники, поднявшие руки на Помазанников Божиих, убивавшие священнослужителей, попиравшие святыни, разрушавшие храмы Божии, мучившие братьев наших и осквернившие Отечество наше, анафема.” ↩

17. Original Russian: “Властию, данною нам от Бога, запрещаем вам приступать к Тайнам Христовым, анафематствуем вас, если только вы носите еще имена христианские и хотя по рождению своему принадлежите к Церкви православной. Заклинаем и всех вас, верных чад православной Церкви Христовой, не вступать с таковыми извергами рода человеческого в какое-либо общение: «измите злаго от вас самех» (1Кор. 5, 13).” ↩

18. Гръцки оригинал: “ὅστις δ᾿ ἂν ἀρνήσηταί με ἔμπροσθεν τῶν ἀνθρώπων, ἀρνήσομαι αὐτὸν κἀγὼ ἔμπροσθεν τοῦ πατρός μου τοῦ ἐν οὐρανοῖς.” ↩

19. Гръцки оригинал: “«Ρώτησα ἕναν Πνευματικὸ μὲ κοινωνικὴ δράση, μὲ ἕνα σωρὸ πνευματικοπαίδια κ.λπ.: “Τί ξέρεις γιὰ μιὰ βλάσφημη ταινία;” “Δὲν ξέρω τίποτε”, μοῦ εἶπε. Δὲν ἤξερε τίποτε καὶ εἶναι σὲ μεγάλη πόλη. Κοιμίζουν τὸν κόσμο. Τὸν ἀφήνουν ἔτσι, γιὰ νὰ μὴ στενοχωριέται καὶ νὰ διασκεδάζη.»” ↩

20. „An Appeal to All the Christian World“ („Обръщение към целия християнски свят“), Orthodox Life, том 11, № 6 (ноември-декември 1961), стр. 1–10. Обръщението е издадено във връзка с Асамблеята на ССЦ в Ню Делхи през 1961 г. В него се казва: „На 15 февруари 1930 г. покойният митрополит Сергий, тогава заместник местоблюстител на Патриаршеския престол, бе принуден да направи изявление пред чуждестранни репортери, че в Русия Църквата не е преследвана и че храмовете се затварят по искане на самите вярващи, а не насилствено.“ Това е същият модел, който Кирил ще повтори в Найроби през 1975 г. ↩

21. See Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (St. Herman Press, 1982), pp. 109-129, 241-261. ↩

22. Вж. Ivan Andreyev, Russia’s Catacomb Saints (Катакомбните светци на Русия) (St. Herman Press, 1982), стр. 241–261. Вж. също Alexandra Kalinovskaya, „Hieromartyr Cyril of Kazan: A Pure and Faithful Servant of Christ“ („Свещеномъченик Кирил Казански: чист и верен служител на Христос“), OrthoChristian.com, въз основа на А.В. Журавски, In the Name of the Truth and Dignity of the Church: The Biography and Works of Hieromartyr Cyril of Kazan (В името на истината и достойнството на Църквата: биография и трудове на свещеномъченик Кирил Казански) (Сретенски манастир, Москва, 2004): https://orthochristian.com/174025.html. Митрополит Кирил е разстрелян на 7/20 ноември 1937 г. (стар/нов стил); прославен е от РПЦЗ през 1981 г. ↩

23. Апология отошедших от митрополита Сергия (Apology for Those Who Have Departed from Metropolitan Sergius), 1928, attributed to Mikhail Novoselov, possibly co-authored with Protopresbyter Feodor Andreev. Novoselov (1864-1938) was secretly tonsured as the monk Mark in 1920 and consecrated Bishop of Sergiev in 1923. Canonized by the Moscow Patriarchate at the Jubilee Bishops’ Council (2000) as Martyr Mikhail (a layman), not recognizing his episcopal consecration; venerated in the True Orthodox tradition as Hieromartyr Bishop Mark of Sergiev. Russian text at: https://omolenko.com/novomucheniki/novoselov.htm ↩

24. Original Russian: “Сергианство для многих потому и ускользает от обвинения его в еретичности, что ищут какой-нибудь ереси, а тут — самая душа всех ересей: отторжение от истинной Церкви и отчуждение от подлинной веры в ее таинственную природу, здесь грех против мистического тела Церкви.” ↩

25. Григорий Трофимов, „A Critical Approach to the Question of Canonizing Patriarch Sergii (Stragorodskii) of Moscow: In the Steps of the Moscow Conference on the Occasion of the 80th Anniversary of His Death“ („Критичен подход към въпроса за канонизирането на Московския патриарх Сергий (Страгородски): по стъпките на Московската конференция по повод 80-годишнината от неговата кончина“), Der Bote 3/2024, стр. 17–31; преработена английска версия в ROCOR Studies, 5 април 2025 г., https://www.rocorstudies.org/2025/04/05/a-critical-approach-to-the-question-of-canonizing-patriarch-sergii-stargorodskii-of-moscow-in-the-steps-of-the-moscow-conference-on-the-occasion-of-the-80th-anniversary-of-his-death/. Окръжното послание от септември 1942 г. е достъпно в Православна енциклопедия, https://www.sedmitza.ru/lib/text/439922/; окръжното послание от 20 март 1943 г. е на https://www.sedmitza.ru/lib/text/439937/. ↩

26. Трофимов, цит. съч. Вж. също: свещеник Ф. Голиков и С.В. Фомин, Krovʹiu ubelennye: Mucheniki i ispovedniki Severo-Zapada Rossii i Pribaltiki (1940–1955) (Избелени с кръв: мъченици и изповедници на Северозападна Русия и Прибалтика, 1940–1955) (Москва, 1999), стр. 22–26. ↩

27. Trofimov, op. cit. See also: G.I. Trofimov, “Protoierei Viacheslav Serikov,” in Chetyrnadtsatye Konstantinovskie kraevedcheskie chteniia im. A. Koshmanova (Rostov-na-Donu: Alʹtair, 2022), pp. 422–439. FSB Directorate Archive for Rostov Region, P-49273. ↩

28. Trofimov, op. cit. See also: V. Koroleva, Svet radosti v mire pechali: Mitropolit Alma-Atinskii i Kazakhstanskii Iosif (Moscow: Palomnik, 2004). ↩

29. Трофимов, цит. съч. Свидетелството на о. Николай Трубецкой е записано в N. Shemetov, „Edinstvennaia vstrecha pamiati o. Nikolaia Trubetskogo“ („Единствена среща в памет на о. Николай Трубецкой“), Vestnik russkogo khristianskogo dvizheniia 128 (1978), стр. 250. Вж. също: M.V. Shkarovskii, Tserkovʹ zovet k zashchite Rodiny (Църквата призовава към защита на Родината) (Санкт Петербург, 2005), стр. 197; A.V. Gerich, „Tragicheskaia sudʹba mitropolita Sergiia (Voskresenskogo)“ („Трагичната съдба на митрополит Сергий (Воскресенски)“), Novyi Chasovoi 15–16 (Санкт Петербург, 2004), стр. 167–174. ↩

30. Старец Йоан Крестианкин, May God Give You Wisdom! The Letters of Fr. John Krestiankin (Дано Бог ви даде мъдрост! Писмата на о. Йоан Крестианкин) (Wildwood, CA: St. Xenia Skete, първо английско издание), стр. 353–354. Писмото е отбелязано „Изпратено в Европа“ и е озаглавено „Човешка немощ“. След като цитира Матей 23:3, Крестианкин продължава: „Така ще се спасим. Слава Богу, че светлината на Неговата Истина осветява мрака на живота за вас. Силата на благодатта не е в човешки ръце, а в Божиите.“ Биографичният контекст на Крестианкин (5 години в ГУЛАГ, 40 години като изповедник в Псково-Печерския манастир, починал на празника на руските новомъченици през 2006 г.) и общата му защита на Московската Патриаршия срещу Катакомбната църква са разгледани в Chapter 31. ↩

31. На 5 септември 1927 г. Архиерейският събор в Сремски Карловци, председателстван от митрополит Антоний (Храповицки), постановява формално скъсване с московската църковна власт в отговор на Декларацията на митрополит Сергий от 29 юли 1927 г. за лоялност към съветския режим. Публикувано в Церковные ведомости [Църковен бюлетин], № 17–18 (Сремски Карловци, 1927), стр. 1–2. Пълен английски превод: „Encyclical Letter of the Council of Russian Bishops Abroad to the Russian Orthodox Flock“ („Окръжно послание на Събора на руските задгранични епископи до руското православно паство“), ROCOR Studies, https://www.rocorstudies.org/2024/07/07/encyclical-letter-of-the-council-of-russian-bishops-abroad-to-the-russian-orthodox-flock/. Вж. също Andrei Psarev, „Looking Toward Unity: How the Russian Church Abroad Viewed the Patriarchate of Moscow, 1927–2007“ („С поглед към единството: как Руската задгранична църква гледаше на Московската патриаршия, 1927–2007“), The Greek Orthodox Theological Review 52, № 1–4 (2007): 121–143. ↩

32. „Клонът на Всеруската църква, намиращ се извън Русия, трябва да прекрати административните отношения с московската църковна власт поради нейното поробване от безбожната съветска власт.“ Окръжно послание на Архиерейския събор, 5 септември 1927 г. Церковные ведомости, № 17–18 (Сремски Карловци, 1927). Английски превод в ROCOR Studies (вж. бележката по-горе). ↩

33. Status Quo, ROCOR?, http://www.saintjonah.org/articles/statusquo.htm ↩

34. Проф. Иван Андреев, „Report to the Council of Bishops of the Russian Orthodox Church Outside of Russia“ („Доклад до Архиерейския събор на Руската православна църква зад граница“), 1950. Докладът на Андреев се основава на свидетелства от първа ръка на членове на Катакомбната църква, които са били очевидци на методите на ГПУ. Е.А. Тучков ръководи антирелигиозния отдел на ГПУ и лично надзирава разрушаването на Руската църква. Докладът документира, че Тучков съставя текста на Декларацията и се обръща към няколко йерарси, преди да намери един, готов да я подпише. ↩

35. Митрополит Йоан (Сничев), цитиран в о. Виктор Потапов, By Silence God is Betrayed (С мълчание се предава Бог), стр. 15. Митрополит Йоан (Сничев) Санкт-Петербургски (1927–1995) е митрополит и църковен историк на Московската Патриаршия, а не източник от РПЦЗ или от емиграцията. Свидетелството му, че 90% от енориите в някои епархии са отхвърлили Декларацията, идва отвътре от институцията, която сега я защитава. ↩

36. Encyclical of Deputy Patriarchal Locum Tenens Metropolitan Sergius of Nizhny Novgorod and the Provisional Patriarchal Holy Synod, July 16/29, 1927. Published in Известия ЦИК СССР и ВЦИК (Bulletin of the Central Executive Committee of the USSR and of the Supreme Central Executive Committee), August 18, 1927. ↩

37. Петър Войков (1888–1927) е съветски посланик в Полша и един от болшевишките участници в убийството на цар Николай II и семейството му. Той е убит във Варшава на 7 юни 1927 г. от Борис Коверда (1907–1987), деветнадесетгодишен руски емигрант. За подробности вж.: P.N. Paganutstsi, „Boris Safronovich Koverda“ („Борис Сафронович Коверда“), Kadetskaia pereklichka 3/1987, стр. 36. ↩

38. „Open Letter of Kirov Believers“ („Отворено писмо на кировските вярващи“) на Талантов (1966) документира закриването на над 40 храма в Кировската епархия. Митрополит Никодим (агент SVYATOSLAV), който тогава ръководи ОВЦВ и представлява Московската Патриаршия международно, отрича автентичността на писмото по BBC Radio (25 февруари 1967 г.), като го нарича „анонимно и следователно незаслужаващо доверие“. Талантов публично обвинява Никодим в „безсрамна лъжа“ в Sergianism, or Adaptation to Atheism (Сергианство, или приспособяване към атеизма). След броени дни КГБ привиква Талантов и го заплашва със затвор. Той е арестуван на 12 юни 1969 г. и умира в затворническата болница в Киров на 4 януари 1971 г. Източници: „The Moscow Patriarchate and Sergianism“ („Московската Патриаршия и сергианството“) (University of Oregon), https://pages.uoregon.edu/sshoemak/325/texts/moscow_patriarchate_and_sergiani.htm; некролог в Chronicle of Current Events, https://chronicle-of-current-events.com/2015/09/26/18-12-obituaries/; New York Times, „Parishioners Say Corrupt Hierarchy Aids Soviet Curbs“ („Енориаши казват, че корумпирана йерархия подпомага съветските ограничения“), 12 февруари 1967 г. ↩

39. Дмитрий Поспеловски, цитиран в прот. Константин Дж. Кайтацки, „A Brief Survey of the Relationship of the Russian Church Abroad to the Moscow Patriarchate“ („Кратък преглед на отношението на Руската задгранична църква към Московската Патриаршия“), Orthodox Life, том 34, № 5 (септември-октомври 1984), стр. 46: „всичко, което Сергий успя да спечели с цената на такава голяма жертва, беше генерален щаб без ‘армия’.“ ↩

40. Архиепископ Виталий (Максименко) Източноамерикански и Нюйоркски (1873–1960), Motivy Moei Zhizni (Темите на моя живот), стр. 25. Архиепископ Виталий е основател на Братството на Св. Йов Почаевски и на Свято-Троицкия манастир в Джорданвил. Цитирано също в протойерей Пьотр Перекрестов, „Why Now?“ („Защо сега?“), Orthodox Life, том 44, № 6 (1994), стр. 42. ↩

41. Bishop Mark (Novoselov), “Sergianism is a Heresy, Not a Parasynagogue” (“Сергианство — ересь, а не парасинагога”). Quoted in The Holy New Martyrs of Central Russia (Vladimir Moss), p. 206. Novoselov (1864–1938) was secretly tonsured as the monk Mark and consecrated bishop. The Moscow Patriarchate canonized him at the Jubilee Council (2000) as Martyr Mikhail (a layman); the True Orthodox tradition venerates him as Hieromartyr Bishop Mark of Sergiev. See also ^[23]. ↩

42. In Orthodox hagiography, “confessor” (Greek: ομολογητής; Russian: исповедник) is a formal canonical category of sainthood distinct from “martyr” (μάρτυς / мученик). The word “martyr” means “witness” (μάρτυς): one who bears witness to Christ. The general pattern is that martyrs were killed for their witness and confessors suffered but survived; however, the boundary is not perfectly clean. The Church venerates St. Thecla as “Protomartyr among women” though she survived her condemnation and died naturally; St. Golindukha survived her torture and was told by an angel, “After going through so much, you are a martyr.” Meanwhile St. Maximus the Confessor had his tongue cut out and his right hand severed and died shortly after in exile, yet bears the title “Confessor.” The Church assigns these categories at glorification based on the full circumstances, with some flexibility. What is not flexible is the weight of the titles themselves: both “martyr” and “confessor” are formal hagiographic categories reserved for saints who suffered for their witness to Orthodox truth. The distinction dates to the earliest Church: the Letter of the Churches of Lyon and Vienne (late 2nd century), quoted by Eusebius in his Ecclesiastical History, provides the earliest surviving instance of “confessor” used as a technical term distinct from “martyr.” The Apostolic Tradition (traditionally attributed to St. Hippolytus of Rome; the attribution is disputed and the work is now widely regarded as pseudepigraphical), Chapter 10, states: “On a confessor, if he has been in bonds for the name of the Lord, hands shall not be laid for the diaconate or the presbyterate, for he has the honour of the presbyterate by his confession.” The Orthodox Church uses compound titles specifying the confessor’s state in life: “Священноисповедник” (Hiero-confessor) for clergy, “Преподобноисповедник” (Venerable Confessor) for monastics. These are formal hagiographic titles assigned at the time of glorification (canonization). ↩

43. ROCOR canonized Patriarch Tikhon in 1981 explicitly as “исповедник” (Confessor): «и иже во святых отец наших Тихона, Патриарха Московского исповедника» (ROCOR Archiepiscopal Council, 1981). The Moscow Patriarchate canonized him in 1989 using the rank “Святитель” (Holy Hierarch), the standard designation for bishop-saints, though his troparion for the October 9 feast calls him “О Holy Confessor and Patriarch, Father Tikhon.” He is also commemorated in the Synaxis of New Martyrs and Confessors of Russia. Sources: ROCOR glorification document via https://biography.wikireading.ru/286661; OCA troparion for the Glorification feast, https://www.oca.org/saints/troparia/2023/10/09/102906-glorification-of-saint-tikhon-patriarch-of-moscow-and-all-russia; MP calendar entry at https://azbyka.ru/days/sv-tihon-belavin. ↩

44. Hiero-confessor Athanasius (Sakharov), Bishop of Kovrov (1887–1962), was canonized in 2000 by the Jubilee Council as “Священноисповедник” (Hiero-confessor). He spent a cumulative total of over 30 years in Soviet camps and exile, repeatedly arrested for refusing to accept the Sergianist church administration. He composed liturgical services for the New Martyrs while in prison. See the life published by the Russian Orthodox Cathedral of St. John the Baptist, Washington, DC: https://stjohndc.org/en/orthodoxy-foundation/saints/hiero-confessor-athanasius-sakharov-bishop-kovrov. ↩

45. Кремълската среща е документирана в стенограмата на Г.Г. Карпов, съхранявана в ГАРФ (Държавен архив на Руската федерация), ф. 6991, оп. 1, д. 1, стр. 1–10. Английски превод във Felix Corley, ред., Religion in the Soviet Union: An Archival Reader (Религията в Съветския съюз: архивна христоматия) (NYU Press, 1996), док. 89. Карпов веднага е назначен за председател на новия Съвет по делата на Руската православна църква, което прави полковник от НКВД постоянен държавен посредник към Църквата. Берия и Маленков са консултирани преди срещата. Сталин също предлага на митрополитите особняк (бившата резиденция на германския посланик на Чистий переулок № 5, която остава Патриаршеска резиденция и до днес), автомобили с гориво, храна на държавни цени, държавни субсидии и право да откриват семинарии и академии. Когато митрополит Алексий пита за освобождаване на затворени епископи, Сталин отговаря: „Представете такъв списък, ще го разгледаме.“ Епископите са били в лагерите по негови собствени заповеди. Към 1939 г. само четирима управляващи епископи остават действащи и свободни в целия СССР (Nathaniel Davis, A Long Walk to Church (Дълъг път към Църквата), Westview Press, 1995). ↩

46. Definition of the Meeting of Russian Bishops in Vienna, October 16, 1943, published in Церковная жизнь (Church Life), 1943, No. 11, pp. 149-151. ROCOR maintained this rejection through every subsequent Moscow patriarch until the 2007 Act of Canonical Communion. See Protodeacon Andrei Psarev, “ROCOR Bishops’ Conference in Vienna, 1943,” ROCOR Studies, November 22, 2023, https://www.rocorstudies.org/2023/11/22/rocor-bishops-conference-in-vienna-1943/. ↩

47. Kirill’s 2020 lityia homily (patriarchia.ru/article/66714) used “митрополит Сергий, в то время Местоблюститель Патриаршего престола” (“Metropolitan Sergius, at that time Locum Tenens of the Patriarchal throne”) once, alongside dominant use of “Patriarch.” His 2024 pastoral letter (patriarchia.ru/article/105688) uses “Patriarch Sergius” or “His Holiness Patriarch Sergius” in every reference, including events of the 1920s and 1930s. The word “Metropolitan” never appears. The sole acknowledgment is “будущий Патриарх Сергий” (“the future Patriarch Sergius”), which frames the anachronism as destiny rather than error. The escalation tracks with the canonization campaign led by A.V. Shchipkov’s journal Orthodoxia, whose stated goal is to “change the established stereotype of attitudes toward Patriarch Sergius” (patriarchia.ru/article/119415). ↩

48. На 27 март 2024 г. Световният руски народен събор (СРНС), председателстван от Патриарх Кирил, приема декларация, озаглавена „Настоящето и бъдещето на Руския свят“, която описва руската военна операция в Украйна като имаща „характера на Свещена война“. Източник: https://www.patriarchia.ru/db/text/6114547.html ↩

49. Patriarch Kirill, “Послание Предстоятеля Русской Церкви по случаю 80-летия преставления Святейшего Патриарха Сергия” (Pastoral letter of the Primate of the Russian Church on the 80th anniversary of the repose of Patriarch Sergius), May 15, 2024. The term “подвижник” (ascetic struggler/saint) is a hagiographic category designating one who undertook extraordinary spiritual labors, and its application to Sergius, combined with “исповедник” (confessor), builds the canonical vocabulary for future canonization. Full Russian text: https://www.patriarchia.ru/article/105688 ↩

50. Original Russian: “Со всей определенностью мы обязаны подчеркнуть, что Декларация 1927 года не содержит ничего такого, что было бы противно слову Божию, содержало бы ересь и, таким образом, давало бы повод к отходу от принявшего его органа церковного управления.” ↩

51. Original Russian: “Оппозиция Митрополиту Сергию Ленинградского митрополита Иосифа и отход от него в 1930 году митрополита Казанского Кирилла не были связаны непосредственно с Декларацией, а явились результатом непонимания линии Заместителя Патриаршего Местоблюстителя в вопросах церковного управления, которая в тех условиях была единственно возможной.” ↩

52. “Воззвание Архиерейского Собора к архипастырям, пастырям и всем верным чадам Русской Православной Церкви” (Declaration of the Bishops’ Council to archpastors, pastors, and all faithful children of the Russian Orthodox Church), 1990. Issued in response to the ROCOR Bishops’ Council in Masonville, Canada (May 1990), which demanded that the Moscow Patriarchate renounce Sergius’s 1927 Declaration as a condition for reunification. The Moscow Patriarchate’s council defended the Declaration at length, providing a point-by-point justification and claiming that “Soviet joys are our joys” merely expressed patriotic love of homeland, not endorsement of atheism. Full Russian text: https://www.patriarchia.ru/article/99601 ↩

53. Patriarch Alexy II, press conference remarks on the role of Patriarch Sergius (Stragorodsky) in the history of the Russian Church, April 17, 2006. Alexy II insisted the document should be called a “послание” (message), not a “декларация” (declaration), and defended Sergius as “a sincere patriot of Russia, not a servant of the godless regime” («Это позиция искреннего патриота России, а не прислужника безбожного режима»). Full Russian text: https://www.patriarchia.ru/article/8643 ↩

54. “Итоговый документ семинара ‘Отношения Русской Православной Церкви и властей в России в 20-е – 30-е годы’” (Final Document of the Seminar “Relations of the Russian Orthodox Church and the Authorities in Russia in the 1920s–30s”), joint seminar of the Synodal Theological Commission and the Department for External Church Relations (DECR) of the Moscow Patriarchate, May 27, 2002. The seminar was chaired by Metropolitan Filaret of Minsk (Chairman of the Synodal Theological Commission); DECR was represented by Archpriest Vsevolod Chaplin (Deputy Chairman) in the absence of Metropolitan Kirill. Approved by the Holy Synod of the Russian Orthodox Church on July 18, 2002. Full Russian text: https://mospat.ru/ru/news/84038/. ↩

55. Original Russian: “Использование термина «сергианство» в дискуссии нежелательно, так как он не является нейтральным, сам по себе выражает определенную позицию.” ↩

56. Original Russian: “Заместитель Патриаршего Местоблюстителя в своих усилиях по нормализации церковной жизни был озабочен благом Церкви и делал все возможное в конкретных исторических обстоятельствах… не изменяя вероучительным и каноническим принципам. Он был предельно осторожен в выборе выражений и в период заключения вел себя как исповедник, защищая церковные интересы.” ↩

57. “Подготовленный Синодальной Богословской комиссией Богословско-канонический анализ писем и обращений, подписанных Преосвященным Диомидом, епископом Анадырским и Чукотским” (Theological-Canonical Analysis of Letters and Appeals Signed by Bishop Diomid of Anadyr and Chukotka), Synodal Theological Commission, published on DECR website, 2008. Bishop Diomid had accused the hierarchy of “неосергианство как духовное соглашательство с мирской властью” (neo-Sergianism as spiritual accommodation with worldly power). He was subsequently defrocked by the Bishops’ Council in June 2008. Full Russian text: https://mospat.ru/ru/news/64410/. ↩

58. Original Russian: “Что же касается термина «неосергианство», то он является новым измышлением, неуместным и произвольным. Этот термин принижает служение Патриарха Сергия, а также предполагает некорректные параллели с трагическим периодом истории Русской Церкви в XX веке.” ↩

59. Patriarch Kirill, speech at the conference “The Theological Legacy of Metropolitan Nikodim (Rotov),” October 12, 2009. Kirill’s full speech is a defense of Metropolitan Nikodim’s strategy of working within the Soviet system to gain autonomy for the Church. He presents Nikodim as the man who fought against state control of Church appointments from within: «И вот владыка был первым человеком, который изнутри системы стал эту совершенно неправильную схему отношений Церкви и государства разрушать. У него был реальный диалог с властью, в результате которого власть очень часто меняла свое мнение.» (“And so, Vladyka was the first person who, from inside the system, began to destroy this completely wrong scheme of relations between Church and state. He had a real dialogue with the authorities, as a result of which the authorities very often changed their minds.”) The rhetorical structure is revealing: Kirill admits the phenomenon (state control) while praising both Sergius and Nikodim for their responses to it, and disconnecting the word “Sergianism” from Sergius himself. Full Russian text: https://www.patriarchia.ru/article/89716 ↩

60. Archpriest Maxim Kozlov, “Церковь и государство: историческая ретроспектива и современная ситуация” (Church and State: Historical Retrospective and Contemporary Situation), report at the formal convocation of the Moscow Theological Academy, October 14, 2013. Kozlov also said: «Думаю, даже самые жесткие критики Патриарха Сергия вот этого не могут ему вменить» (“I think even the most severe critics of Patriarch Sergius cannot accuse him of this”), referring to seeking personal comfort, while acknowledging that “servilism” was real among other hierarchs. Full Russian text: https://www.patriarchia.ru/article/94450 ↩

61. Archpriest Vladislav Sveshnikov, “The Psychology of Neo-Sergianism” (“Психология неосергианства”). Sveshnikov was a prominent Moscow Patriarchate priest and theologian. His essay was quoted at length in Archpriest Peter Perekrestov’s “Why Now?” in Orthodox Life, Vol. 44, No. 6 (November-December 1994), pp. 40–43. Fr. Peter noted that Sveshnikov, “although not in agreement with the ‘opening’ of parishes under the Church Abroad in Russia,” nonetheless identified the continuing pathology of Sergianism within the MP. ↩

62. Original Russian: “Представляется вполне вероятным, что рано или поздно Святейший Патриарх Московский и всея Руси Сергий будет канонизирован.” ↩

63. Original Russian: “Трактовка Послания 1927 года как якобы недопустимого компромисса с безбожным государством является нарочитым и неубедительным.” ↩

64. Original Russian: “На самом деле на Послание и его автора нападают не по политическим соображениям, но потому что данный политический компромисс позволил Церкви сохранить епископат — важнейшее условие ее выживания.” ↩

65. Shchipkov, writing in the Kirill-blessed journal Orthodoxia and published on patriarchia.ru, cites claims that Metropolitan Anastasiy (Gribanovskiy) supported the German “crusade against communism” and that the ROCOR newspaper За Родину (No. 73, December 3, 1942) «провозгласила вермахт христолюбивым воинством» (“proclaimed the Wehrmacht a Christ-loving army”). His source is Gordienko et al., Политиканы от религии (Moscow, 1973), a Soviet anti-religious propaganda book. This is the official institutional line: the Moscow Patriarchate’s own website hosts an article that defends Sergius by attacking his critics with Soviet-era propaganda sources. Source: A.V. Shchipkov, “The Great Mission of Patriarch Sergius (Stragorodsky),” Orthodoxia No. 1 (2024), https://www.patriarchia.ru/article/105717 ↩

66. Митрополит Ювеналий (Поярков) Коломенски, доклад пред Юбилейния Архиерейски събор на Руската православна църква, храм „Христос Спасител“, Москва, 13–16 август 2000 г. Пълен текст: http://www.patriarchia.ru/article/88661. ↩

67. Trofimov, op. cit. ↩

68. Трофимов, цит. съч. Прокуратурата на Ростовска област постановява на 13 август 2024 г. да отмени собственото си постановление от 18 юни 1993 г. за реабилитация на протойерей Вячеслав Сериков. Архивното следствено дело по наказателно дело № P-54273 (1944–1945) е засекретено отново след вземането на това решение. ↩

69. Кръгла маса в катедралния храм „Христос Спасител“, 25 януари 2026 г., по случай 5-ата годишнина на списание Orthodoxia. Статията е публикувана на 27 януари. А.В. Шчипков отбелязва, че Патриарх Кирил е благословил създаването на списанието. Списанието е посветило няколко броя на Патриарх Сергий (Страгородски), а Шчипков заявява, че целта им е да „променят установения стереотип в отношението към Патриарх Сергий“. Източник: https://www.patriarchia.ru/article/119415 ↩